Д-р Мирослав Ненков: Здравната култура започва с личната отговорност към собственото здраве

Д-р Мирослав Ненков Д-р Мирослав Ненков

Д-р Мирослав Ненков е специалист по анестезиология и интензивно лечение с над 30 години професионален опит, а от 2025 г. практикува и като общопрактикуващ лекар в София.

Завършва Медицински университет – София през 1995 г., а през 2000 г. придобива специалност по анестезиология и интензивно лечение. Професионалният му път преминава през Военномедицинска академия, УМБАЛ „Света Анна“, УМБАЛ „Лозенец“, УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ и ДКЦ „Трансхеликс“. Работил е в областта на донорството и трансплантационната медицина, като преминава специализирани обучения в Италия и Испания, посветени на организацията и координацията на донорския процес.

Д-р Ненков има и опит в управлението на здравната система – през 2014 г. е служебен министър на здравеопазването, а в два отделни периода заема и поста заместник-министър на здравеопазването.

В този разговор д-р Ненков споделя своята гледна точка за здравната култура на българите, загубата на доверие в лекарската професия и предизвикателствата в общуването между лекари и пациенти. Защо профилактиката продължава да бъде подценявана, кой носи отговорност за напрежението в лекарския кабинет и как може да се възстанови взаимното уважение? С характерната си прямота той говори за грешките на медицинската общност, влиянието на интернет и необходимостта от промяна в отношенията между лекаря и пациента.

Какво означава да имаме добра здравна култура и защо тя все още е предизвикателство за българското общество?

Преди всичко е отговорност и отношение към собственото здраве. Дълги години сме насилвани да вярваме, че здравеопазването е безплатно и лекарят е длъжен. В реалния живот няма нищо безплатно и лекарят е длъжен само на семейството си. Тази ужасяваща постановка е била натрапвана дълги години и е оставила много дълбока следа в общественото съзнание. Тази логика прехвърля отговорността от пациента към лекаря или системата на здравеопазване.

Познаването на функциите на тялото, разчитането на сигналите, които то ни дава при болест и страдание, е друга страна на това, което се нарича „здравна култура“. Казано по-разбираемо: във всеки случай, в който имаме някакви симптоми, дори да са „незначителни“, е редно да потърсим лекар.

Друга много важна част от „здравната култура“ е профилактиката. Ако не знаем какво точно е това, Личният ви лекар знае. Всеки човек веднъж годишно би трябвало да преминава профилактичен преглед, който е заплатен от Здравната каса.

Как се формира отношението ни към собственото здраве и какво ни пречи да изградим добра здравна култура?

Отношението към собственото здраве е само и единствено лична отговорност. За добро или за лошо, то се формира на първо място в семейството.

Кабинетите и операционните са пълни с хора, които се гордеят, че не ходят на лекар и не пият хапчета. Тези хора така възпитават и децата си. Образованието безспорно е много важно в изграждането на „здравна култура“, но то сякаш е втренчено в друга посока.

Създаването на култура, в която превенцията/предпазването от болести е приоритет, е усилие, което ще даде резултат след много време. Наличието на готови „рецепти“ онлайн създава значителни затруднения в този път.

Как се промени общественото доверие към лекарската професия през годините и как това се отразява на отношенията между лекари и пациенти?

Дългогодишното омаловажаване на интелектуалния труд по времето на злостния комунизъм постави лекарите в незавидна обществена позиция. Превръщането на медиците в икономически субекти през времето на прехода направи така, че част от колегията гледа на болните като на доход, не като на пациент.

Всичко това и не само, разруши доверието в моята гилдия. Появата  на т.нар. социални мрежи, където всеки недообразован и полуумен може да дава мнения по всякакви здравни въпроси – също. Нерядкото лошо отношение към страдащите е причина за отблъскване на хората от нас.  Липсата на доверие в официалните медици е причината хората да се обръщат към алтернативни източници на информация и, не дай Боже, лечение.

В публичното пространство често се говори за липсата на емпатия от страна на лекарите, но по-рядко обсъждаме отношението на пациентите към медицинските специалисти. Как според Вас се промениха взаимните очаквания и уважението между двете страни?

Това e една много болезнена за мен тема. Ние често обвиняваме медии, пациенти и интернет за това, че има хора, които не се отнасят към нас с необходимото доверие и уважение. Аз смятам, че проблемът е изцяло в нас, медиците.

Твърде често пациентите срещат негативно отношение. В този тип комуникация лекарят е водещият и той е професионалистът, затова на нас се пада тежестта да овладяваме и ръководим комуникацията. Пациентът е уплашен, притеснен и е нормално да не чува част от това, което му казваме, да е по-остър или агресивен. Воденето на общуването е умение, което се придобива и се учи. У нас, за съжаление, това умение е оставено на самообучение, с това, което всеки носи от дома си, и това, което вижда като практика от старите лекари.

Не на последно място, злословието вътре в гилдията е огромен проблем. Когато лекар се „изплюва“ върху колега, той не става готин, нито се превръща във велик лечител – той се „изплюва“ върху цялата гилдия. За мое съжаление това явление остава неразбрано.

Има ли поведение от страна на лекарите, което подкопава доверието още в началото на срещата? И обратното – има ли поведение от страна на пациентите, което прави изграждането на доверие значително по-трудно?

То винаги е двустранно. Ако лекарят изгрубее, пациентът няма да остане длъжен. Ако пациентът извади готова диагноза и я натрапи императивно, е резонно лекарят да изгрубее.

Но лекарят е професионалистът и той трябва да управлява този процес. Не е лесно обаче да се овладее човек, ако този срещу теб обижда и крещи.

Доколко добрата комуникация е професионално задължение на лекаря и доколко е умение, което пациентът също трябва да развива?

Професионално задължение е! В цивилизования свят на това се държи много. Пациентите ще последват нас, лекарите, когато ние се обучим в тази комуникация. Не може да очакваме от уплашени и притеснени хора те да се владеят. Ние сме професионалистите, наша е тази отговорност.

И пак да кажа: когато лекар злослови пред пациент за колегата си, той нанася вреда не само на колегата, той вреди на себе си и на цялата гилдия.

Възможно ли е отношенията между лекари и пациенти да се основават на партньорство, вместо на противопоставяне? Откъде трябва да започне промяната?

Разбира се, че може. Пътят минава през обучение на младите и не толкова младите лекари.

От нас ще започне такава промяна, но ще отнеме много време. И може би смяна на поколения.

Ако можехте да отправите едно послание към Вашите колеги лекари, какво бихте искали никога да не забравят в отношенията си с пациентите?

Аааа, чакайте, кой съм аз, че да отправям послания към колегите!

А какво бихте искали пациентите да знаят, преди да прекрачат прага на лекарския кабинет?

Ако лекарят е груб с вас, то не е лично. Много вероятно той е слушал едно и също вече 42 пъти преди вас, с всички нюанси на изкуствен интелект и „една жена на пазара така ми каза“. Вероятно е скапан от дежурства и тичане от едно на друго работно място. Той няма да се отнесе към вас грубо, защото не ви харесва вас лично.