Никога не сме правили толкова много снимки, колкото днес. Те са навсякъде – в социалните мрежи, професионалните платформи и сайтовете на компаниите, а често виждаме образа на един човек, преди изобщо да сме се срещнали с него.
Какво обаче прави една снимка въздействаща? Как тя влияе върху първото впечатление и доверието, което създаваме? И във време, в което всеки има камера в джоба си, а изкуственият интелект може да генерира убедителни изображения за секунди, какво остава незаменимо в погледа на професионалния фотограф?
По тези теми разговаряме с Галина Бонева – професионален фотограф с над 20 години опит и специален интерес към портретната фотография. Завършила е „Фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, работила е с редица компании и личности от корпоративния свят, а нейни фотографии са публикувани във Forbes, Rolling Stone и други издания. Разполага със собствено фотографско студио, чието просторно и адаптивно пространство позволява реализирането както на бизнес портрети и корпоративни фотосесии, така и на разнообразни творчески проекти на други фотографи и професионалисти.
С Галина говорим за доверието между фотографа и човека пред камерата, за убеждението, че някои хора просто „не са фотогенични“, и за малките детайли, които могат да променят цялостното излъчване на един портрет. Разговаряме и за променящите се представи за професионалния образ, за възможностите и ограниченията на технологиите и за онова, което според нея остава незаменимо във фотографията – човешкия характер и емоцията.
Днес първата ни среща с даден човек все по-често се случва чрез снимка – в LinkedIn, на корпоративен сайт или в друга дигитална платформа. Доколко едно изображение може да повлияе на първото впечатление и доверието, което изграждаме?
В днешния свят, в който навсякъде сме заобиколени от изображения, някои истински, други създадени с изкуствен интелект, автентичността и първото впечатление са абсолютно ключови за мен.
Ако преди снимките бяха по-скоро формалност и си казвахме „този човек работи в тази фирма и му трябва снимка, нека го снимаме на бял фон“, сега хората започват да обръщат много повече внимание на това как изглеждат и как се представят. Преди за подобни цели нерядко се използваха дори фотостудията, в които се правят паспортни снимки.
Днес вече има осъзнаване колко е важно една снимка да изглежда едновременно професионално, автентично и по най-добрия начин да представя човека.
При всички положения снимката е едно от първите неща, които виждаме, заедно с името. Ако човек е със слънчеви очила, гледа някъде встрани или е използвал снимка от плажа, това невинаги създава добро впечатление в професионален контекст.
За мен е много важно снимката да отговаря и на бизнеса, който човек представлява. Не става въпрос просто да изглеждаш добре, а изображението да бъде адекватно на професионалната ти идентичност.
Какво тогава прави една професионална снимка наистина добра? И къде е границата между естественото, уверено излъчване и прекалено режисирания образ?
Всичко е в дребните детайли. Преди всичко трябва да накараш човека отсреща да се чувства комфортно с теб, да ти повярва. Тогава наистина се случват нещата.
Често хората идват с убеждението, че не се харесват на снимки. Понякога са гледали изображения в интернет и си представят, че ще изглеждат по същия начин от снимката, но това, което са харесали, невинаги отговаря на тях самите. Може да изглежда прекрасно на друг човек, но изобщо да не им подхожда. Затова за мен е много важно те да бъдат себе си.
Разбира се, необходима е режисура. Както след снимането има постпродукция, така и по време на самата фотосесия има нужда от насоки. Забелязвам, че дори хора на много високи позиции, навид уверени и успешни, не познават добре тялото си и не знаят как да застанат пред камера. Не знаят какво да правят с ръцете си, ръкомахат или ги поставят на места, където те не изглеждат естествено.
Понякога става въпрос за съвсем дребни неща – брадичката да бъде леко изнесена напред, едното рамо напред или по-назад, да смениш тежестта на другия крак, да откриеш кой профил човекът харесва повече или да видиш в коя посока косата стои по-добре. Това са малки детайли, които поставят последния щрих на снимката.
Споменаваш доверието като важна част от процеса. Как се подготвяш за една фотосесия, така че крайният резултат да отразява не само професионалната роля, но и личността на човека?
Преди всяка фотосесия провеждам предварителен опознавателен разговор. Искам да разбера не само от какви снимки има нужда човекът, но и какъв е самият той.
На базата на този разговор подготвям moodboard – подбор от примерни изображения, чрез които показвам как си представям духа на фотосесията, осветлението, атмосферата. Това не означава, че ще копираме снимките едно към едно. Те са ориентир, който ни помага да изградим обща представа за посоката на фототсесията.
Понякога дори показвам на хората определени позиции на тялото, за да видят как изглеждат. Но отново – ако нещо не им подхожда, не го използваме. По този начин те постепенно придобиват увереност, отпускат се по-лесно и започват да ми се доверяват. Знаят, че са в правилните ръце и че човекът отсреща ще им помогне. Това е много важно, защото добрата снимка не се случва само с натискането на бутона.
Много хора казват, че не са фотогенични или просто не се харесват на снимки. Съществуват ли според теб наистина нефотогенични хора, или причината е друга?
„Аз не съм фотогеничен“, „Не се харесвам на снимки“ или „Не изглеждам добре на снимки“ е може би второто изречение в почти всеки предварителен разговор.
Нашият професор в НАТФИЗ ни учеше, че няма нефотогенични хора, има зле заснети хора. И днес продължавам да вярвам в това.
Разбира се, има хора, които са една идея по-фотогенични. Те просто носят определено излъчване. Но има и друга причина, поради която толкова често не се харесваме на снимки.
Когато се погледнем в огледалото, ние виждаме огледалния си образ. Освен това се виждаме само от една гледна точка. Не можем да се погледнем отстрани, освен ако нямаме няколко огледала около себе си.
Свикнали сме точно с този образ и обикновено него харесваме най-много. Всяко отклонение – дори с няколко градуса наляво или надясно, малко по-отдолу или отстрани променя картината. И първоначалната ни реакция често е: „Не, това не ми харесва“ или „Това не съм аз“.
Мисля, че именно оттам идва усещането, че не сме фотогенични. Просто имаме различно възприятие за себе си.
На мен също ми се е случвало. Въпреки че знам всичко това, понякога си представям, че изглеждам по определен начин в профил или докато снимам. После като разгледам BTS kadrite от фотосесията аз самата се изненадвам от себе си.
Но се приемам. Истината е, че трябва да се приемем такива, каквито сме.
А когато човек действително не обича да бъде сниман и се чувства некомфортно пред камерата, как успяваш да го предразположиш? Колко от работата на фотографа е техника и колко е психология и умение за общуване?
Най-честa съпротива срещам, когато снимам екипи. Много пъти се случва някой от хората просто да не иска да бъде сниман, но трябва да участва, защото е част от екипа и това е предварителната уговорка. Тогава всичко се случва с много търпение и обяснения.
Moodboard-ът, за който споменах, помага изключително много. Когато хората видят примерни изображения, могат по-лесно да си представят крайния резултат. Разбира се, това е само ориентир, защото условията са различни и няма как всичко да бъде абсолютно същото.
Ако някой от екипа не иска да се снима, просто го оставяме за малко по-късно. Снимаме останалите. Той вижда, че няма нищо страшно, разговаря с колегите, които вече са минали през фотосесията, и разбира, че нито боли, нито хапе.
Освен това показвам снимките още по време на снимането. За щастие дигиталната фотография ни дава тази възможност. Човек може веднага да каже: „Тук косата не ми харесва“или „Това не е най-добрият ми профил“. И тези неща се коригират на момента.
Когато става въпрос за индивидуална фотосесия – за интервю, за LinkedIn или за друго професионално представяне, предварителният разговор също е от ключово значение.
Смея да твърдя, че за тези повече от 20 години, през които се занимавам с фотография, съм се научила да усещам характера на хората. Успявам да разбера какво ги притеснява, от какво се страхуват и какво би ги накарало да се почувстват по-добре. Не винаги в пълнота, разбира се. Но вероятно и аз самата вдъхвам доверие и спокойствие, защото малко по малко хората се отпускат.
Имаш над две десетилетия опит във фотографията. Как се промени през това време отношението на хората към професионалните снимки и начинът, по който искат да бъдат представени?
Промяната е много голяма. Ако преди хората просто имаха нужда от снимка за някаква регистрация или професионален профил, сега все повече обръщат внимание на разнообразието. Искат да покажат повече от себе си.
Всъщност фотографията все повече се обръща към самия човек. А според мен точно това е смисълът на една снимка – да покаже човека като човек.
Забелязвам, че много компании вече искат да представят не само хората, които работят при тях, но и самото работно място. Да покажат средата, взаимоотношенията, атмосферата. Това е добавената стойност, която много помага на бизнеса.
Все по-често при мен идват и дами, които знаят, че им предстоят няколко интервюта или публикации в различни медии. Те казват: „Така и така организираме фотосесия, нека направим повече неща“. Те осъзнават, че ако направим няколко визии, като резултат ще имат 5-7 или повече финални – тотално различни една от друга снимки, които ще покрията голяма част от публикациите, Моето студио има необятни възможности за трансформация, така че често започваме от по-строго професионални, преминаваме през офис среда а след това махаме сакото и правим снимките по-неформални.
Понякога хората съвсем съзнателно искат да бъдат снимани с дънки и маратонки- изцяло да избягат от дрескода на корпоративния свят.
Бизнес портрети с дънки и маратонки!
Преди години това беше немислимо….
Адвокатите, мениджърите на компании задължително трябваше да изглеждат сериозни. На снимките им нямаше усмивки. Сякаш, ако покажеш по-човешки образ, ще намалиш от професионалната си тежест. Дори да упражняваш по-свободна професия, пак се очакваше да бъдеш достатъчно официален, защото това уж създава професионалния облик и изгражда нужното доверие. Не, не е така. Самият човек и неговото излъчване създава професионалния облик.
Когато говорим за професионални портрети, как избираш дали една фотосесия да се проведе в студио или в реалната работна среда на човека? Какви възможности дава всяко от тези пространства?
Студиото на мен ми дава много голямо спокойствие, защото всичко ми е тук и го познавам безкрайно добре. Моето студио е доста голямо, с много естествена светлина. Тук има възможност да се обособяват различни кътове, лесно може да се трансформира от офис среда до уютно пространство за коучинг сесия.
Ако си бизнес коуч, консултант по личностно развитие или работиш в подобна сфера, не е задължително професионалното ти представяне да се случва зад бюро. Студиото позволява да създадем и по-неформална атмосфера, която да отговаря на човека и неговата дейност.
Разбира се, когато ме поканят да снимам в офис, реалната работна среда дава съвсем друга добавена стойност. Тя разказва нещо повече за компанията, за начина на работа, за хората. Не винаги, обаче компаниите имат офис, който да е подходящ за снимки.
В студиото средата е една идея по-контролирана. Там разполагам с всичко необходимо и мога много по-свободно да работя с осветлението и пространството.
Пространството на едно студио очевидно може да бъде много повече от място за класически портрети. Какви други творчески възможности предлага твоето студио?
Както вече споменах, студиото е просторно и има много възможности. Могат да се създават различни снимачни пространства и атмосфери според конкретния проект. Затова и други колеги фотографи го търсят за свои лични и професионални проекти.
Подходящо е и за различни видове продукции, подкасти, включително кинопроекти. Намира се на по-уединено място, има и градина отстрани, което дава допълнителни възможности за снимане.
Социалните мрежи ни дават възможност внимателно да подбираме и обработваме изображенията, с които се представяме. Къде според теб е границата между това да покажем най-добрата си страна и да създадем образ, който вече няма много общо с действителността?
Много е лесно човек да залитне. Случва се да виждам снимки на хора, които познавам, и си казвам: „Това не е реално“.
Смятам, че снимките трябва да бъдат максимално близки до действителния външен вид на човека. Разбира се, могат да бъдат една идея по-излъскани, една идея по-съвършени, но в крайна сметка не можем да избягаме от човека.
Софтуерът и всички приложения, които променят лицето, са много хубави, но трябва да се използват с мярка. Защото понякога се получава така, че човеке използвал толкова много филтри върху собствените си снимки, съответно много се харесва на тях, но останалите хора изобщо не могат да го познаят. И точно там е проблемът- в мярката.
Случвало ми се е да отида на предварителна среща с клиент за заснемане на екип. Преди това компанията ми е изпратила сайта си, аз съм го разгледала, видяла съм профилните снимки на хората, с които предстои да разговарям, за да се подготвя. Отивам на място и срещам съвсем различни хора. Или снимките са правени преди 20 години, или са обработени до неузнаваемост.
Тогава възниква въпросът защо изобщо представяш себе си чрез изображение, на което не приличаш. За мен прекомерната обработка показва неувереност. И когато има толкова голямо несъответствие, съзнателно или подсъзнателно започват да възникват и други въпроси.
Ако този човек крие как изглежда, какво друго крие? Дали ще бъде максимално искрен с мен? Какво иска да покаже с тези снимки?
Дори на съвсем елементарно ниво подобно разминаване поражда съмнения. Затова – бъдете автентични.
Днес технологиите за обработка на изображения, включително изкуственият интелект, могат да променят почти всичко в една снимка. Каква е ролята на фотографа в този процес и докъде според теб трябва да стига намесата?
Не обичам, когато някой ми каже: „Абе, то затова има Photoshop“.
Photoshop не е магьосник. Той не може да ти добави блясъка в очите, нито да направи усмивката ти по-истинска, нито да покаже повече професионализъм.
Можеш да премахнеш някоя пъпчица, леко да оправиш косата или сакото, ако нещо се е разместило. Можеш да направиш дребни корекции, дори леко да промениш пропорциите, но в рамките на разумното. Факт е, че изкуственият интелект вече е интегриран във Photoshop. Всички тези програми за редакция на изображения могат да направят чудеса.
Но именно човекът, който работи с тях, е корективът. Неговото критично мислене определя докъде трябва да стигне обработката.
Почти всеки от нас днес разполага с добра камера в джоба си. Какво обаче може да види и създаде професионалният фотограф, което дори най-съвременният смартфон не успява да постигне?
Задкамерното устройство. Това е разликата. В интерес на истината аз също мога да снимам с телефон. Съвременните телефони дават огромна свобода. Камерата е в джоба ти, можеш веднага да я извадиш, да снимаш и да получиш никак не лоши изображения.
Но има разлика, която аз и колегите виждаме и която не може да бъде пренебрегната. Фотоапаратът си е фотоапарат. Не случайно продължават да се произвеждат професионални фотоапарати. Не случайно има такива обективи и не случайно някои от тях струват колкото една кола.
Изображението, което може да даде един професионален апарат, няма как да бъде възпроизведено по абсолютно същия начин от телефон. Погледнете го дори само като размер. В обективите има система от лещи, която не може да бъдат симулирана в малките обективчета на камерата на телефона. Размерите на обективите варират, но всички знаем колко голям е фотоапаратът и колко малък е телефонът. За размера на сензора и качеството на изображението дори не говоря. Ясно е, че фотоапаратът има оптични и технически възможности, които не могат да бъдат напълно компенсирани.
Но другото, много важно нещо, е човекът зад камерата. Много често във фотографията, независимо дали снимаш портрети, храна, събития или пейзажи – една крачка наляво или надясно може да направи огромна разлика.
Особено, когато говорим за стрийт фотография или репортажна фотография. Там само с една крачка можеш напълно да преобърнеш историята, която разказваш за дадено събитие и да й дадеш тотално нов прочит или гледна точка.
Живеем във време, в което вероятно никога не сме били заобиколени от толкова много изображения. Сред това огромно визуално съдържание какво за теб прави една снимка истински въздействаща?
За мен разликата е в характера и погледа. Както казах, занимавам се предимно с портретна фотография. И вярвам, че снимката я прави характерът на човека.
Говорихме за изкуствения интелект. Той не ни познава и не знае какво чувстваме, няма емоции. Показва това, което сме му задали като промпт. А емоциите са лични. Именно те са това, което ние можем да изразим.
Човешкият мозък работи на изключително високи обороти. Всяка промяна в съзнанието ни, във възприятията и мислите ни, води до различно изражение на лицето. И точно това ни отличава един от друг и прави всеки портрет уникален.