Проф. д-р Добрин Атанасов е художник, педагог и изследовател в областта на художественото образование с дългогодишен академичен и практически опит. Той е професор по „Концептуални форми“ в катедра „Визуални изкуства“ на факултета по „Науки за образованието и изкуствата“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, както и преподавател с богат опит във висшето, средното и неформалното художествено образование. Паралелно с академичната си дейност, той e ръководител на образователни и творчески проекти, организатор на международни арт инициативи и уъркшопи, както и експерт към Министерството на образованието и науката.
Професионалният му път обхваща широк спектър от дейности – от преподаване на традиционни и дигитални художествени дисциплини, през работа с концептуални и интермедиални форми на изкуство, до участие в развитието на образователни политики и създаването на съвременни модели за обучение чрез практика и проектна работа. Неговите изследвания и публикации са насочени към връзката между изкуството, образованието и културната среда, както и към ролята на творческите методи в съвременното обучение. Значима част от неговия път е свързана с Националната гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа“ – училището, което е завършил и в което впоследствие преподава.
В този разговор с проф. д-р Добрин Атанасов темата за художественото образование е разгледана в нейната цялост – от неговото значение за личностното развитие на младите хора, през състоянието и предизвикателствата пред системата в България, до необходимостта от актуализиране на образователните подходи в контекста на съвременните културни и технологични процеси. Интервюто поставя акцент върху изкуството като образователен и социален инструмент, както и върху връзката между традицията, иновацията и реалната художествена практика.
Разговорът проследява ключови въпроси, свързани със състоянието на художественото образование, развитието на творческите умения, мястото на културата в образователната система и влиянието на съвременните промени в нагласите на младите хора. В този контекст се очертава по-широката картина на необходимостта от устойчиви решения, които да гарантират развитието на културната компетентност и бъдещето на художественото образование в България.
Какво е значението на художественото образование в съвременното общество?
Това е многообхватен въпрос, защото художественото образование има няколко равнища на значение. На базово равнище то е свързано с елементарната визуална грамотност, което пряко препраща към начина, по който се възприема светът.
След големия дигитален обрат светът стана изключително визуален и на практика днес той се възприема преди всичко чрез образите, чрез очите. Оттук нататък именно способността за разчитане на визуалната среда се превърна в ключов фактор.
Така може да се премине и към следващите равнища, които са свързани с визуалната култура, с възприемането на изкуството и със стимулирането на креативността.
Значението на художественото образование е съизмеримо със значението на всяка друга ключова сфера – все едно да се пита какво е значението на математиката. Не е правилно една област да бъде пренебрегвана за сметка на друга, макар че това, за съжаление, се случва и в немалко академични среди.
В момента изкуството достатъчно застъпено ли е в образователната система?
Ясно е, че часовете са малко. Това е въпрос, свързан с начина, по който се разглежда образователната система, тъй като в България тя има своите специфики, бих казал дори уникалности.
От една страна стои базовата общообразователна подготовка, която се свързва с предучилищното и училищното образование и която би трябвало да дава именно това първично ниво на грамотност и ориентация. В същото време съществува специализирано художествено образование, насочено към профилирана и професионална подготовка. Отделно е и висшето образование, което според посоката подготвя различни типове специалисти.
Ако се говори за базовото ниво, може би именно там са най-големите проблеми, защото сякаш няма обществен консенсус къде е мястото на това образование. То не се дооценява и ролята му не се осмисля достатъчно.
Часовете по изкуства като цяло, като тук се включва и музиката, често се възприемат като второстепенни часове, в които учениците просто си почиват от останалите предмети. А всъщност малко хора си дават сметка, че те са свързани с ключови компетентности – с начина, по който се възприема светът, както и с важни културни компетентности.
Текущата ситуация, поне според мен, е свързана и с процес, започнал през 70-те години в България – създаването на специализираните художествени гимназии. Оттам нататък се формира масова нагласа, че хората, които искат да се подготвят в сферата на изкуствата, отиват в специализираните училища, а за останалите това вече няма особено значение.
Така се създава една сериозна пропаст между ограничения кръг хора, които работят професионално в сферата на изкуствата и всички останали. Това води, не просто до липса на публики, а до базово неразбиране на онова, с което художниците се занимават и на ролята и мястото на изкуството за обществото въобще. В същото време променя обществените нагласи в посока игнориране на нуждата от визуална подготовка. Резултатът естествено дава отражение на ниво естетика, комуникация и достъп до определено културно съдържание поради невъзможност да бъде разчетено. В крайна сметка това се отразява върху качеството на живот.
Тук може да се направи препратка и към предишния въпрос, като отново се обърне внимание най-вече на визуалното възприемане и разчитането на визуалните кодове, в рамките на които съвременният човек, иска или не, е принуден да живее. Другият важен момент е развитието на творческите компетентности. Именно чрез изкуствата се стимулират творческото мислене, креативността и нагласата да се мисли различно от общата рамка. Това е особено важно, когато става дума за базова образователна подготовка, когато човек се учи как да възприема света, как да реагира на него и най-вече как да решава проблеми.
Проблемът в нагласата ли е?
Да, смятам, че като цяло проблемът е именно в нагласата към една област, която масово се възприема като второстепенна.
Това е свързано и с начина, по който обществото се позиционира и доколко е конкурентоспособно спрямо света около себе си. Когато не се оценява значението на визуалната грамотност, визуалната култура и художественото образование, се пропуска важна част от съвременната комуникация.
За мен е показателно, че често хора, които са много компетентни в други области, изобщо не дооценяват визуалните компетентности. Виждал съм на официални и професионално важни събития отлични експерти в своите сфери, с интересни идеи и сериозни знания, но същевременно ясно личи визуална неграмотност в слайдовете на презентациите, в използваните визуални елементи и в цялостното представяне.
Това говори за липса на базова подготовка и за подценяване на визуалната комуникация. А тя днес е съществена част от начина, по който се възприемат идеи, послания и професионализъм.
Винаги съм смятал, че Оруел е много точен в едно отношение – когато човек няма понятие за нещо, то не съществува за него. Тук това личи много ясно, тъй като тези хора изобщо не си дават сметка, че е нужна подобна образованост. Те не го отчитата като липса и не разбират, че се излагат в определени ситуации.
Често не се осъзнава, че когато някой участва в международен форум, той представя не само себе си, но и България. И ако, при иначе висока експертност, визуалната страна бъде напълно пренебрегната, това също оставя впечатление, особено при аудитория с различна образователна и културна традиция.
Къде се крият най-сериозните дефицити в организацията на художественото образование в момента?
Като основен проблем може да се открои липсата на стратегическо мислене и координация на най-високо институционално ниво. Считам, че Министерството на образованието и науката и Министерството на културата трябва да координират усилията си в тази посока. Не е изяснена ролята и мястото на това образование в генерален план. Действа се на парче, без обща визия за потребностите и целите, които трябва да се поставят. Тук отново трябва да се върнем и към въпроса за нагласите, за което е нужно да се премине през обществен дебат.
Оттам насетне проблемите могат да се разгледат поетапно. В общообразователната сфера, поради различни причини, се наблюдават сериозни сблъсъци на интереси, а часовете по изкуства са наистина ограничени. В някои случаи преподаването се възлага на хора без необходимата компетентност – например учители по други предмети, които водят часове по изкуство с цел да си запълнят норматива. Това води до необходимост от законодателно изчистване на изискванията, така че преподаването да се извършва от квалифицирани специалисти.
В инспекторатите също липсват подготвени специалисти в областта на изкуствата.
За следващото равнище на подготовка съществен въпрос е разграничението между профилираното и професионалното образование. Профилираните паралелки са към Министерството на образованието и науката и разполагат с малко повече часове по съответен предмет, докато професионалните училища имат значително по-голям обем часове за професионална подготовка. Въпреки това се прилага непропорционален единен разходен стандарт, което поставя професионалните училища в неравностойно финансово положение спрямо предлагания образователен продукт.
Паралелно с това има практика на дублиране на паралелки между системата на МОН и училищата към Министерството на културата. На много места на общинско ниво се допуска създаването на професионални паралелки в сферата на изкуствата и дизайна в училища, които нито имат капацитет, нито подготвени кадри. Това естествено рефлектира и върху равнището на придобитите компетентности. В същото време дипломите са формално еквивалентни и не отразяват реалната разлика в уменията и професионалната подготовка
В условията на демографски спад тази ситуация създава допълнително напрежение и нелоялна конкуренция.
Какви промени са необходими в образователната система?
На първо място липсва експертна оценка на реалната ситуация. Именно с това се опитвам да се занимавам в последно време. Наскоро организирах кръгла маса в рамките на научна конференция, на която се опитах да събера водещи специалисти от различните нива на образователната система и хора, активни в областта.
Участваха представители на Софийския университет, Националната художествена академия, Великотърновския университет, Пловдивския университет, директори на художествени гимназии, учители, както и представители на Министерството на културата и НПО-сектора. Към Министерството на образованието и науката също бе отправена покана, но те не счетоха за нужно да изпратят свой представител.
Идеята беше първо да се направи обща експертна оценка на основните проблеми, а след това да се очертаят възможните посоки за развитие. Това е дългосрочен процес и няма как да стане изведнъж.
Резултатът от подобна работа трябва да бъде стратегическо целеполагане в областта. За да се промени нещо реално, е необходимо стратегическо мислене поне за следващите двадесет години. Но добрата стратегия стъпва върху добро познаване на настоящата ситуация, затова процесът трябва да върви последователно и стъпка по стъпка.
Това, което започнахме да правим, е изготвяне на документ, който да бъде представен пред съответните министерства, когато политическата ситуация се стабилизира.
Как могат да се реализират реални промени в образованието по изкуствата и какъв е практическият опит в тази посока?
Една от основните ми професионални дейности е свързана с неправителствения сектор. Представител съм на една от може би най-активните организации в сферата на образованието и културата – сдружение АЛОС.
В рамките на работа с училищата към Министерството на културата от вече близо петнайсет години първоначално се реализираха промени в учебните програми по История на изкуството. Въведе се изучаването на модерно и съвременно изкуство. Следващата стъпка беше насочена към обучение на преподаватели. Проведоха се обучения за учители по история на изкуството, но и по други дисциплини от почти всички училища по изкуствата в страната, като за целта канихме водещи академични специалисти и утвърдени експерти в съответната област.
Паралелно с това разработихме и учебни материали, съобразени с актуалното съдържание и съвременните подходи в преподаването. По този начин затворихме цялостен цикъл – промяна на учебните програми, подготовка на преподавателите и създаване на учебно съдържание.
Допълнително развивахме и практическо обучение на ученици чрез уъркшопи. Успяхме да обхванем всички училища по изкуствата като за 7 – 8 години проведохме над 130 уъркшопа в области, свързани с инсталационно изкуство, пърформанс, нови медии и др. Това доведе и до контекста за проведените по-горе разговори и за организираната кръгла маса, която далеч не е първия подобен форум, който инициирам.
Какво място има образованието по изкуствата в по-широк план?
Както споменах, основната цел е създаването на цялостна стратегия за развитие на образованието в сферата на изкуствата. Това обаче не бива да се разглежда изолирано, а като част от по-широка национална културна стратегия.
Още когато започна подготовката на такава стратегия преди повече от десет години, участвах в две от работните групи, но впоследствие тогавашното правителство падна и темата остана на заден план. На практика този въпрос продължава да стои нерешен.
Убеждението ми е, че образованието по изкуствата трябва да залегне като хоризонтална политика в стратегията за развитие на културата, защото то е в основата както на подготовката на кадри, които създават културни продукти, така и на формирането на публики, потребители и културна среда като цяло. То е базово въобще за възможностите за пълноценно възприемане и осмисляне на съвременния свят.
Относно по-широкия план, не бива да се забравя, че проблемът не е само образователен и културен, а има и своите икономически измерения. Опитът показва, че най-бърза възвръщаемост имат инвестициите именно в сферата на културата. Това все още трудно се осъзнава, въпреки множеството примери. На местно ниво тези процеси вече започват да се разбират по-добре. Неслучайно в последно време се организират толкова много местни фестивали и културни инициативи. Обезпечаването им със съдържание обаче отново е свързано с наличие на подготвени хора, което неминуемо опира до образование.
От друга страна, за потреблението и въобще за достъпа до качествен културен продукт също е нужна подготовка. Така пак стигаме до същото. Всъщност, с това е свързана и жизнената ни среда и визуалния облик на градовете ни, дори начина, по който се обличаме.
Необходимо стратегическо мислене и по-добро публично представяне на темата, така че в широк план да се осъзнае, че културата и изкуството не са нещо странично или несвързано с ежедневието. Те носят икономически ползи, устойчивост и имат важно значение за изграждането на ценности в обществото. В крайна сметка става въпрос за повишаване на качеството на живот.