Мартин Денев е музикант, композитор, продуцент и пианист с международна кариера, преминала през Европа, САЩ, Карибите и Индонезия. След години на сцени като North Sea Jazz, Java Jazz и десетки фестивали по света, той се завръща към България с един необичаен проект – Code 359: Music Postcards. Поредицата от музикални филми съчетава авторска музика, впечатляващи природни локации и поетичен разказ, превръщайки страната ни в своеобразна музикална карта от спомени, усещания и истории.
В този разговор с Мартин Денев говорим за пътя между света и дома, за начина, по който едно място може да се превърне в музика, за срещата между природата и творческия процес, както и за желанието да разказва България по различен начин – отвъд туристическите образи и познатите клишета. Разговор за идентичността, вдъхновението и онези невидими нишки, които свързват човека с местата към които винаги се връща.
След повече от три десетилетия живот и работа в различни точки на света, как се промени погледът ти към България и какво те накара да я видиш като тема за творчески проект?
Местата, както и хората, се променят непрестанно. Връзката между индивид и дадено място е в постоянен процес. Навремето, през 1991 г., когато заминах, България беше много различна. Не виждах перспективи за себе си, по-точно перспективите не бяха обнадеждаващи. Беше мрачно – и в прекия, и в преносния смисъл.
Аз мечтаех за световни сцени, за иннтернационални проекти, да бъда сред най-добрите и да се уча от тях, да живея в общество, в което култура и изкуство процъфтяват. В моите очи това беше немислимо да ми се случи в тогавашната България и естествено заминах.
Не просто заминах, а направо избягах с най-бързата възможна скорост, без да гледам назад. След две години из Швейцария, Германия и Люксембург се озовах в Консерваторията на Ротердам, Нидерландия. Сякаш попаднах в епизод на Междузвездни войни – хора от цял свят и всякакви раси, говорещи по няколко езика, пътували из цялата планета в едно отворено, толерантно и открито общество, говорим за 90-те години на миналия век. През годините се връщах летата до България, но най-вече да се видя със семейството и приятели, много от тях също живеещи по света.
Сегашната България е много различна от онази през 91-a, дори тази от 2001г. или 2011г. Естествено, има какво да се желае, но според мен сме на прав път. Сегашната очевидно ме вдъхновява, продуктивен съм и пълен с идеи, което не се случва винаги и навсякъде и се опитвам да използвам момента най-пълноценно. А фактът, че такъв мащабен проект е възможен сега, че има програми, Европейски и други, чрез които може да се реализира, материализира и тръгне по световните фестивали, говори сам по себе си. Това би било трудно за мен да осъществя в Азия, да речем.
Code 359: Music Postcards представя страната чрез музика, образ и поезия. Защо избра именно тази форма на разказване, вместо традиционен музикален албум или документален филм?
Този формат е нов за мен и е предизвикателство. Албуми не спирам да записвам и издавам, а към чист документален филм нямам интерес. За тази идея смятам, че този формат може да я представи най-пълно и завършено, по един увлекателен и лесен за възприемане начин и да достигне до много по-голяма аудитория.
Главните герои тук са четири – локацията, гост-музиканта, музиката и текста. Липсата на който и да е би нарушила равновесието.
Кога за първи път усети, че определени места носят собствена музика и собствен ритъм, който може да бъде преведен в композиция?
Местата имат освен музика и ритъм и своите легенди, предания, митове, кухня, аромати, звуци, притчи, песни, пулсация, цветове… Какво е фолклорът?
Така че тези места могат да бъдат разказани по много начини, чрез най-различни арт-форми, просто това са изразните средства, с които аз разполагам.
Как протича творческият процес при подобен проект? Първо идва мястото, после музиката, или музиката открива мястото си впоследствие?
В случая първо избрах локациите, след това кои музиканти къде точно ще бъдат представени и после се случиха музиката и текста. Много от музикантите ме питаха как така съм решил да ги представя на даденото място, но в интерес на истината дори не съм се замислял особено – за мен всичко си дойде логично.
Създавах музикалните пиеси не сами по себе си, а визирайки конкретния артист. Опитах се да са персонализирани, не просто за съответния инструмент, а за самите личности, така както аз ги виждам. В този смисъл този проект се превърна в много личен.
Какво търсиш в избраните локации – красота, енергия, история или нещо друго?
Всичко изброено. Трябва да ги усетя по един особен начин, сякаш ти говорят. Опитах се да ги почуствам и като не-местен – като човек, който за пръв път е по тези ширини и никога не е подозирал за тези места.
Трудното по-скоро беше да се спра на първите осем. А особено щастлив съм, че успях да ги покажа точно по този начин, чрез музика , на 12-годишния си син, който е роден и израснал много, много далеч от тук и е обиколил много свят за крехката си възраст. Той беше свидетел на целия процес, беше навсякъде с мен, участва и в един от епизодите, и се опитах да видя тези места през неговите очи. А възхитата при всички тези гледки, която се четеше в тези очи, беше една от най-големите ми награди. Може би подсъзнателно това е бил един от основните двигатели – да мога да кажа на сина си „Виж! Виж какво имаме тук!“
Има ли място в България, което все още не си заснел, но вече носиш като идея за следваща музикална пощенска картичка?
Много са, не искам да ги издавам, нека да има изненада.
Какво искаш да почувства един чужденец, който гледа тези филми без да знае почти нищо за България?
Да си каже „Наистина? Всичко това е в България?? А има и още, и още?“. Да осъзнае, че освен всичката тази красота, тези земи са били люлка на цивилизации и култури, откак свят светува. Че тук е кована история, случвали са се чудеса и магията е жива. Че тук е една много съществена част от големия пъзел, наречен „Човечество“.
А какво би искал да почувства един българин?
Да каже „Добре е, че ни припомни. Имахме нужда.“ И бавно да се огледа наоколо и навътре.
Проектът носи усещане за забавяне, съзерцание и внимание към детайла – качества, които сякаш все по-трудно намират място в съвременния свят. Смяташ ли, че изкуството днес има нужда именно от повече тишина и пространство?
Както се казва в песента: „Трябва понякога да спреш и помиришеш розите“. Тишината е еднакво важна в музиката, колкото и звука. А всички тези места те карат да забавиш и да се зарееш, да се отнесеш и замечтаеш. Те не бързат за никъде. И ние се опитахме да влезем в техния ритъм. Изкуството на бавното вдишване.
Какво следва след Code 359: Music Postcards?
Да се надяваме, още Postcards, те нямат край. Нека видим какво ще се случи на фестивалите по света, където ще участваме. През август организирам Хисаря Джаз Фест, това ще е второто издание. Ще отида някъде далече, на ново място, за да се презаредя и заземя. Още албуми с проектите ми. Новите идеи да придобият форма. И най-вече, музата да не слиза от рамото…