Никога не сме имали толкова много информация и толкова бърз достъп до нея. И въпреки това все по-често търсим отговорите за бъдещето си в звездите, картите, числата и „знаците“ на Вселената. В свят на изкуствен интелект и алгоритми, древната човешка потребност да надникнем в неизвестното не само не е изчезнала – тя сякаш намира все повече нови форми.
Но какво всъщност търсим, когато търсим знак? Отговор, надежда, усещане за контрол или просто начин да понесем несигурността?
За психологическите механизми зад съвременния интерес към астрологията, таро, синхроничностите и „Закона за привличането“, разговаряме с психолога и психотерапевт Александра Петрова, която повече от две десетилетия работи с човешките страхове, трудности и търсенето на решения.
През последните години се наблюдава засилен интерес към астрологията, таро, различни езотерични практики, проявления на т.нар. “Закон за привличането” и други системи, които обещават лесно и бързо обяснение или предвиждане на бъдещето. Според Вас на какво се дължи това?
Благодаря за възможността да обсъдим тази тема. От една страна, тя е пропила битието ни, съзнателно или не. От друга, това е тема-лакмус за състоянието на едно общество.
На какво се дължи този, както казвате, засилен интерес?
Тръгвам от общото към индивидуалното. Колкото по-сериозна е една криза в обществен план (икономическа, образователна, ценностна…), толкова по-тежка форма на несигурност, тревожност и нужда от контрол ще имат човешките групи.
Тревожността е заразна в етап на нестабилност. Тя тласка хората към търсене на магически или поне бързи решения.
Отново тревожността, по правило, тегли мислите към бъдещето. Бъдещето е трудно контролируемо. Всичко това противоречи на естественото функциониране в дългосрочен план на човешкото същество. То се изтощава и често стига до безсилие, объркване и загуба на смисъл или надежда. В тези моменти астрологията, таро картите, всякакви гадателства, пророчества и суеверия влизат в употреба като защита, презастраховка и опит за справяне със страха и тревожността. Те са магически контрол, по подобие на функционирането на племенните общества.
В древен Рим са гадаели по полета на птиците. В Древна Гърция е имало оракул от Делфи с двусмислени пророчества. В Средновековна Европа – черни котки, вещици, 13то число, лошо око, комети, затъмнения… В Китай от древността има Фън шуй, числото 4 като символ на смъртта. В Индия сложни системи за астрология и то в огромни мащаби. Там са били построени фундаментални комплекси за проследяване на планетите. Ислямският свят има своите амулети, лоши очи, джинове, гадания… В Япония и до днес теглят късметчета около храмовете… И всичко това е било социална институция, с която обществата са се съобразявали.
Днес, благодарение на модерното технологично информативно компресиране на света, хората са събрали всичко накуп. Един прекомерно богат пунш от практики за магическа сигурност.
От гледна точка на личността и епохата, в която живеем имаме компилация от Изкуствен интелект, свят, който можем да обиколим, достъп до всякакъв тип подпомагащи ни смарт системи, но посягаме към суеверия, пророчества и ритуали, почти като кланящи се на жреци, тотеми и табута… Разцветът на нарцистичната култура, в която всеки се стреми да бъде изпипана версия и идеален аватар, доведе до личностна несигурност и на ниво притежания, и на ниво интелект, и по отношение на физика, както никога досега в човешката история. Личността е напомпана, но крехка. Въз основа на това, тя има да губи много, а не може да понася дискомфорт. Всяка загуба или неуспех са фатални и разпадат съвременните човеци. Затова хората искат да знаят какво да направят, за да са сигурни, идеални и подобни на Бог. Тук е мястото на магическите и лесни пътища за мислене, зодии, нумерология, всякакви сигнали и синхроничности…
В допълнение, постигането на успехи в съвременното общество, е безкрайно нетърпелив процес. Съревнованието и сравнението са наркотици, които изсмукват силите. Желанието за бързо справяне е като хазарт и то също налага нуждата от магически пръчици за успокоение на невротизма в личността. Друго е да ти дадат пророчество или натална карта, вместо план за години усилие.
Често тези практики предлагат ясни обяснения на сложни житейски ситуации – защо една връзка не се е получила, защо човек преживява труден период или какво предстои да му се случи. Защо човешкият мозък има толкова силна потребност да намира смисъл и закономерност дори там, където може да съществува случайност или неопределеност?
Човешката психика се подчинява на една общовалидна закономерност, а именно: Когато няма когнитивен завършек, попада в т. нар. когнитивно плато. Когнитивното плато, най-семпло казано, е наличие на проблем или трудност с много неясноти. В тях личността не може да получи нито отговори, нито спокойствие. Така тревожността расте.
Нуждата от яснота става толкова по-остра, колкото по-значима е проблемната тема. Тук попадат здравето, любовта, финансите, децата… Съответно, когнитивното плато започва да се попълва с най-лошите версии, на които е способен човешкият страх. Емоциите се препъват от черногледство и повличат мисловния поток в същата посока. Ако човек няма рационален стоп и практически модели за справяне, ще търси друг вид контрол, за да постигне ред и спокойствие, а и смисъл да продължи.
Нерядко именно тук когнитивният завършек идва чрез езотеричните практики. Те дават фантастични закономерности, намират уж причини, дават ритуали, чрез които да се успокои ума и биохимията да влезе отново в равновесие. В тази ситуация човешкият мозък започва да намира потвърждения и там, където ги няма. На този етап, човек вече е станал пристрастен към емоционалните и магически инструменти за регулация на света си.
Доколко подобни практики създават усещане за психологическа сигурност именно защото намаляват тревожността от неизвестното? Може ли нуждата от предвидимост да бъде по-силен двигател от стремежа към обективност?
Малко по-рано намесих когнитивното плато като понятие, свързано с екзистенциалните казуси на личността. Към него ще добавя и няколко поведенчески механизми, а именно копинг стратегии, заучена безпомощност и локус на контрол.
Така поставени, изглеждат суховато и безинтересно, но нека ги съчетаем:
Когато човек се е изправил пред трудност, неизвестност и изпитва тревожност или дори нетърпение, а няма достатъчно информация и идея как практически да действа, е в когнитивно плато.
Ако аз съм личност, която приписва отговорността на външните фактори, то това е външен локус на контрол. Тогава вероятността да имам често повтарящи се грешки и слепота за тях е голяма.
Ако смятам, че много малко зависи от мен и няма особен смисъл да действам, защото ще се оказвам винаги в „параграф 22“, то говорим за заучена безпомощност.
Ако оставям времето да покаже какво ще стане, то тук стигаме до пасивна копинг стратегия.
В тази комбинация, предвидимостта, готовото „знание“ или нуждата някой да те успокои, както се успокоява дете, не се свързват с обективността. Още повече, че за този тип личности, които описах по-горе, обективността не е съвсем съвместима с поведенчески алгоритми, касаещи вариативност и рационални стратегии.
Разбира се, има и друг тип мотиви за търсене на подобна сигурност. Знаем колко труден е пътят за пациенти, които страдат от тежки болести, както и за техните близки. В отчаянието и мъчителните преживявания, човек става много раним, безсилен и търси смисъл, сила и сигнали. Тогава обективността може да е изгубена от многопосочни и дълги, безплодни усилия. Това са споделяли не малък брой хора, имали досег до болезнената картина на онкозаболяванията и всяка тежка дегенеративна болест. Те имат нужда някой да ги приласкае, да им каже, че всичко ще е наред, че има смисъл. В тези моменти, езотериката лесно може да се промъкне като последна инстанция, а болните да губят време и да объркват пътя.
Пишейки всичко това, се подсещам за клиентка, с потиснат емоционален фон, значима социална дезориентираност и заучена безпомощност, на която бяха „заръчали“, че е най-добре да остави децата на съпруга си изцяло и „да си гледа живота“.
Или на пациентка с тежко онкологично заболяване да изпълнява специални ритуали и да пие отвари. Нейният партньор се бе вкопчил френетично във всичко това като единствена надежда. Заболяването постепенно бе навлязло в крайна и летална фаза.
Много хора започват да забелязват повтарящи се числа, “синхроничности” или събития, които възприемат като специални послания. Как психологията разглежда подобни преживявания? В какви случаи те са естествена особеност на човешкото възприятие и кога могат да започнат да влияят върху начина, по който човек взема решения?
В 20те години на XX в. Густав Юнг е започнал да говори за синхроничност, а малко по-късно формулира и теория за синхроничността. Юнг е бил изключително увлечен от мистичното. Според него „архетипното емоционално състояние“ се свързва с образ или сън. След това се появява външното събитие, свързано с определеното емоционално състояние. Съответно се заражда силно преживяване на личността и откриване на смисъл. Така събитието става символ, защото съответства на емоциите и мислите на личността. По този начин синхроничното събитие придобива значим смисъл за личността. Но тук няма доказателства за това, че психиката е пряко свързана именно с това събитие.
Интересно е, че Юнг е имал разговори с един от основателите на квантовата механика, Волфганг Паули. В тяхното сътрудничество е търсена емпиричната страна на процесите, но след това Юнг се отправя много повече към мистиката. И така до днес остава спорът доколко „Вселената дава сигнали“ и доколко емоционалното състояние на човека дава смисъл на събитията?
От научна гледна точка са правени изследвания на синхроничността, което я прехвърля от метафизична хипотеза в изследван феномен на човешкото преживяване. Така например са обследвани 1248 сънища на 416 корейски студенти. Част от сънищата са определени като синхронични, но и самите учени не са намерили силна каузалност между външно, последващо преживяване и сън. По-скоро тук акцентът е към влиянието на идеята за синхроничност върху човешката психика.
В днешно време е учудващ броят на хората, които потеглят в запознанствата си чрез сигнали, които намират за синхроничности. Цифри, съвпадения, рождени дати, локации. Сякаш това им дава сигурност в идеята, че познават човека насреща. В този смисъл, синхроничностите влияят, чрез формирането на алогични вярвания и засилване на емоцията. Създават модели на свързване, които не са базирани на собствената сетивност, а на външни системи, нямащи често почти нищо общо с човеците насреща. В тези моменти, хората трудно си дават сметка, че търсят потвърждение на собствените си потребности. С настъпване на прагматичното в човешките връзки, сигналите и синхроничностите избледняват. На тяхно място могат да се появят объркване, напрежение или разочарования.
В други случаи синхроничностите могат да имат смисъла на поличби и предвестници на късмета. Сякаш някой води търсещия и му казва: „Да, на прав път си тук и сега!“ От своя страна, това е симптом за една общочовешка потребност. Хората днес имат значим дефицит от стабилни модели, от подкрепа и стандартни процеси за формиране на идентичност. Когато те липсват, а вместо тях има съревнование и натиск, нуждата от сигурност и подкрепа може да се превърне в търсене на синхроничности и символи. Така е било и със самотните ловци и плаватели.
Днес самотата и несигурността в нея, е навсякъде. Затова именно синхроничностите, в съчетание със самотността, са илюзорни „всевиждащи очи“. Така се удовлетворява и още една нужда, а именно тази от специалност и значимост.
Когато разговаряш с хора, зависими от хазарт, те често намират синхроничности, които ги подканват да си опитват късмета. Всяка „игра със съдбата“, независимо в какъв житейски аспект е, кара несигурната или уморената личност, да търси подкрепление. Споменах зависимостта от хазарт по-горе, защото в безпомощността си, човешкият мозък е лесно манипулируем и става зависим от всяко лесно решение, почти като в патологичните зависимости.
Популярни идеи като “привличаме това, което излъчваме” или “мислите ни създават реалността” намират все по-широка аудитория. Има ли психологически процеси, които могат да създадат усещането, че подобни вярвания действително работят, без непременно да приемаме, че между мисълта и събитието съществува причинно-следствена връзка?
Човешките същества се ориентират в дуалността добро-лошо. В тази връзка, мисленето като процес е било обект на изследване от хилядолетия, било то наивистично или днес чрез модерната невронаука. В този контекст, подобни съждения за привличането чрез мисли, могат да изглеждат и вярни, и напълно фантастични.
Много често чувам от хората следното: „Няма да казвам дадено намерение, за да не се разпадне възможността!“ или “Аз излъчвам нещо лошо и затова нямам успех!“ Както и „Няма да си позволявам да мисля лошо, защото то ще се случи!“
Голям брой хора повтарят многократно утвърждения и желания, за да им помогне избраната от тях висша сила, но…
Как съждението: „Привличаме това, което излъчваме”, би могло да е вярно!?
Съвсем семпла закономерност е, ако аз съм напрегнат и припрян, ще правя много повече грешки, ще споря или ще реагирам грубо спрямо околните. Те ще рефлектират на мен с лошо отношение или отдръпване, защото това е естествен процес в човешките взаимоотношения. Аз няма да усетя напълно как ги отблъсквам и ще е спорно колко ще успея да поискам подкрепа. Съответно, дните ми ще бъдат напрегнати и негативни и това ще се мултиплицира, докато не усетя собствения си принос и не променя нагласата си.
Няма да е вярно, че ако аз съм уплашен и тревожен за даден мой близък или имам негативни мисли за определено житейско събитие (дошли, незнайно от къде), то точно аз ще доведа до лош развой, чрез мислите си. Обикновено такава алогична мисловна конструкция е свързана с непродуктивно развито чувство за вина и свръхотговорност в личността. Затова в терапията подобни мисли се наричат алогични умозаключения и базисни вярвания на личността.
Между човешките същества има инстинктивна рефлексия и тя е базирана на огледалните неврони. Те са разпръснати като астероиди из нашия мозък. Ролята им е да засичат микроекспресии, език на тялото, емоционален фон… Нашите невронни мрежи си предават много информация и тя не е винаги напълно осъзната и осмислена. Поради това, хората правят многопосочни връзки между страха, интуицията и реалността.
Затова нека кажем, че интуицията е реален психичен феномен, а не свръхестествен. Опитът ни, споменатите огледални неврони, сетивността и емоционалността ни създават една амалгама от възприятия и на корово, и на подкорово ниво. Нерядко, те се появяват под формата на непоискано, нечакано и не напълно ясно усещане или мисъл. Именно за това е важна степента на себепознание и емоционална интелигентност. Те са антидот за всички хаотични влияния на алогичните вярвания.
Когато човек предварително вярва, че ще срещне “правилния човек”, че определено събитие ще се случи или че съдбата му е предначертана, възможно ли е самото това очакване постепенно да започне да влияе върху поведението, изборите и интерпретацията на реалността?
Подобни вярвания имат функцията да успокояват и да произвеждат имагинерна предвидимост. Същевременно, могат да създават и усещане за специалност, както и да водят до неглижиране на куп други възможности и процеси, пасивност, а впоследствие и дълбоко разочарование.
В много приказки е застъпен именно този елемент на предопределената съдба, в която доброто най-накрая тържествува. В света, в който днес се развиват личностите, всеки иска да е специален и търси пророчества за себе си. Пророчествата в по-ранните общества са имали функцията да канализират и да управляват не само отделен човек, но и цели човешки групи. Трудността идва от факта, че по пътя, в който се търсят точно определените събития или точно предначертания път, партньор… личността спира да има пълен достъп до собствените си сетива и нужните промени в себе си.
Да, нерядко именно усещането за предопределеност може да накара човек да прави избори, да се развива в дадена посока. Съдбата се явява като „висша сила, която знае по-добре“. В резултат на това не малко хора започват да „четат сигнали“ и да търсят потвърждение, че са на прав път.
Тук има няколко психични феномена:
Склонност към потвърждение, чрез която човешкото същество вижда по-ясно фактите, които подкрепят пророчества, съдба, предначертан път, вместо да намира и опроверженията.
Намиране на връзка между две събития, които не са истински взаимосвързани, а само емоцията ги прави казуални.
Както и склонността на ума да преценява след събитието, че „то е било очевидно“.
Това са т. нар. когнитивни изкривявания, които съпътстват вярата в предначертаността. Това е и пътят, по който можем да си обясним факта, че всякакъв тип хора, независимо от образование, статус и среда, могат да попаднат в този род евристика и да се ръководят от предначертаности.
Светът може да е много по-разнообразен и в каквото и да вярваме, не бива да сме слепи за останалото около нас.
Все по-често хората изграждат първоначалната си представа за другия чрез неговата зодия, енергиен тип или различни други класификации. Какви механизми стоят зад нуждата да категоризираме хората по подобен начин? Какво печелим и какво рискуваме, когато сложността на личността и отношенията бъдат сведени до една система от характеристики?
Нуждата другият да стане познат и да се ориентираме добре в това, какво да очакваме, е базова човешка потребност. Тя е част от търсенето ни да принадлежим и да имаме сигурна зона. Години наред сме свидетели на една самопотенцираща се система от всякакви категоризации и алогични алгоритми за охарактеризиране на личността. Колкото по-раздалечени са човешките същества и колкото по-малко искат да дават за свързването си, толкова повече ще искат да използват ясни схеми, които да им дадат знанието на готово, за да са по-хитри, по-умни и да не се излъжат.
Все по-често чувам изрази от типа: „Не бива да си даваш енергията!“, „Той, тя ми взема енергията!“, „Мъжка, женска енергия…!“ Настанало е време, в което сякаш хората са във фантастичен екшън и се борят с енергиите си, а не се свързват и не мислят как действително да опознаят човека насреща.
Изключително често чувам и: „Той/тя е определена зодия. Това не се съчетава с мен!, Асцендентът е този… Само не и Дева, Скорпион, Овен…“. Много по-лесно е да унифицираме човешките същества. Нашият мозък обича познатото и лесното.
Културата ни използва много системи за категоризация и евристично успокоение, но това води не до свързване, а до предпазване и опредметяване на личността. Бих се изразила още по-неблагосклонно, а именно: отдавна хората са се превърнали един друг в участници и потребители на каталози, в които покриват или не определени характеристики. Затова самотността и разочарованието са твърде честа тема в сесиите, независимо че правилният човек е бил с добра енергия и точно пасваща зодия, а и разговорът е започнал в 11:11 ч. 🙂
Алгоритмите в социалните мрежи непрекъснато подхранват вече проявения интерес по дадени теми. Ако човек започне да гледа съдържание, свързано с астрология, таро или друго, много бързо се оказва заобиколен почти изцяло от подобна информация. Може ли това да засили убежденията на човека, като му създаде усещането, че “предсказанията” непрекъснато се потвърждават?
Алгоритмите създават т. нар. „ехо стаи“. В тях едностранчивото съдържание започва все по-интензивно да калибрира емоционалното ни състояние и мислите. Да прибавим към това, че за да попаднем на подобно съдържание, ние съзнателно или не, сме имали някаква нужда или любопитство към определената тема.
Оттук на сетне стъпката до това да се намират потвърждения и автоматично мозъкът да е сериозно трениран в откриването на сигнали е много лесна за извървяване. Това може да е врата към уязвимост и немалко поведенчески грешки.
Случва ли се в практиката Ви хора да идват след дълъг период на търсене на решения чрез различни езотерични практики? Какво обикновено ги кара в един момент да потърсят терапевтична помощ?
Колкото по-дълго един човек се доверява на езотеричните практики, толкова по-сериозно развива в себе си зависимостта от напътствия, сигнали и възможността някой да го ръководи. Така се стига до значима личностна несигурност в способността да се вземат решения и да се преценяват собствените ресурси.
В този контекст имам и съм имала не малък брой клиенти, които се опитват да комбинират езотеричното с психологическата подкрепа. Често сравняват какво говорим в сесиите и какво им е казал астрологът или таро гадателят. Тук моментът е много деликатен, тъй като в терапията трябва да се балансира външният и вътрешният локус на контрол. Човекът да осъзнае, какво може да направи чрез собствени усилия и знания, да си върне доверието в него самият.
Понякога е много трудно, тъй като всички тези практики задълбочават немалко от алогичните базисни вярвания на личността. Човек се лута между желанията и страховете си, има когнитивен дисонанс. И именно нарастващите страхове са тези, които често мотивират потребителите на езотерика да посетят кабинета на психолога.
Успяват ли да останат в терапевтичния процес хората, които първоначално търсят бързи обяснения и категорични отговори? Какво обикновено се случва, когато разберат, че промяната не идва отвън, а изисква собствено участие и усилия?
В тези случаи се налага много деликатно обяснение на механизмите, по които работят суеверията, пророчествата, когнитивните изкривявания… Да се стигне до индивидуалните причинно-следствени връзки за даден проблем. Да се начертае много ясна картина причина-проблем-решение и варианти. Нужни са достъпни когнитивно-поведенчески задачи и връщане на себеусещането и вярата в самата личност.
Когато се търси персонализирано решение с разбиране и дълбочина, хората остават в процеса. В крайна сметка, те и затова са започнали да търсят езотериката – за решения и сигурност. В терапията могат да се научат да са самите те автори.
След всичко, което обсъдихме, какво бихте посъветвали хората, които се интересуват от подобни практики? Как могат да запазят любопитството си към тях, без да губят критичното мислене, личната си преценка и свободата сами да определят посоката на живота си?
Интересът към подобни практики едва ли ще стихне, дори и на фона на Изкуствения интелект, който може да е много по-ласкателен, кокетен и подкрепящ от човешки събеседник. Колкото по-несигурни времена и по-малко свързване между човеците, толкова повече хората ще търсят ориентири и презастраховки.
Неприятен факт е, че живеем в епохата на постистината. Да се ориентираме кое е правилно и кое фалшиво е все по-трудно. Затова би било добре да не спираме да учим и развиваме уменията си в практичен план. Да търсим и проверяваме за достоверни източници на информация. Да бъдем критични. Да оставаме свързани и с близките си хора.
И ако не мога да взема решение без астролога или хороскопа, то може би съм изоставил себе си някъде по пътя!?
На Алберт Айнщайн се приписва мисълта, че „Най-красивото и дълбоко нещо, което човек може да изпита е тайнството. То е източникът на всяко истинско чувство и наука.“
Така че, нека изследваме и научаваме, да използваме потенциала на рационалния ни мозък. Неслучайно, той е едно от най-ювелирните творения в нас самите.