Майа Тинкова е основател на продуцентската къща „Гръм и тряс“. Тя е възпитаник на проф. Цветана Манева и Снежина Петрова в специалност „Актьорско майсторство“ – НБУ.
Като актриса талантливата Майа Тинкова изгражда активен сценичен и екранен път, в който се движи уверено между съвременния театър, експерименталните форми и аудио-визуалните проекти. През последните сезони тя е част от онлайн комедийната поредица „Адски Мъки“ (реж. Цветослав Цонев – Цуро), както и от театрални заглавия като „Три за щастие“, „50 секунди“, „Дакота“, „Артър и Клер“, „Колекцията“, „Ние, Гераците“, „Медея“ и „Езерото“. В репертоара й присъстват и проекти с танцов и сценично-движенчески характер като „Always Limonada“, както и по-ранни участия в „Titanicas estampas“, „Боли ме“ и мюзикъла „Докосни ме“. Паралелно с театъра, Майа Тинкова развива и екранно присъствие чрез късометражния филм „Сестри“ и сериала „Братя“.
Като независим продуцент с афинитет към съвременни текстове тя не се страхува да се обърне към социално ангажиран театър. Сред активните проекти на „Гръм и тряс“ е и представлението П.О.Р.Н.О. (Публична Организация за Разтуха на Обществото) – черна комедия по Ханох Левин, която с хаплива ирония гледа в абсурдите на съвремието.
Екипът на Point of View с удоволствие се докосна до Майа Тинкова – тя е от хората в театъра, които рядко стоят само в една роля. Актриса по призвание, продуцент с ясна визия и човек, който не се страхува да поема риск, тя последователно изгражда проекти с ясно авторско лице и смисъл отвъд сцената.
Именно такъв е и най-новият ѝ спектакъл – трагикомедията „Всички замесени“, чиято премиера предстои на 17 февруари в „Théatro отсам канала“. В него Майа Тинкова съчетава двете си роли – на продуцент и актриса, и превръща един курс по правене на хляб в неочаквана среща с човешките страхове, надежди и нуждата от вяра. По този повод разговаряме с нея за спектакъла, за риска и за смисъла зад сцената.
Откъде тръгна „Всички замесени“ – от текста, от тема, от личен импулс – и как около тази идея постепенно се оформи и екипът?
Тръгна от текста. Нева Мичева, която е преводач на пиесата, ми я изпрати, беше все още на английски. Аз я прочетох и ми допадна, но по това време имах други проекти и ми остана някак на заден план. Може би около половин година по-късно се върнах към текста и й писах, че искам да я поставя. Нева ми сподели, че Владислав Стоименов много е харесал пиесата също и иска и той да я реализира. Обадих му се, предложих му да я режисира, а той помисли няколко дни, и ми звънна, че е съгласен да работим заедно. След това той избра и останалата част от екипа.
Как се балансира между ролите на продуцент и актриса в един и същи спектакъл – помагат ли си или понякога си пречат?
Труден е балансът. По-скоро сякаш си пречат. От друга страна понякога пък ми помагат да съм много концентрирана на момента, защото знам, че не мога да си позволя да мисля за продуцентските си задължения, когато съм на сцена и играя. Научила съм се за времето, откакто изпълнявам и двете роли, да изключвам продуцента, когато играя и да изключвам актрисата, когато съм продуцент. Но понякога не се получава на сто процента. Улавям се как следя текста например. Понякога, ако някой пропусне нещо и ги връщам. Деликатно, разбира се. Или пък някой на репетиция предлага да купим още нещо, като допълнение към сценографията и моят мозък не мисли „а, да това ще е удобно също да го има“, а мисли „не, не, няма нужда от този допълнителен разход“. Постоянно в главата ми са сметки за разходите и потенциалните приходи от представлението, и когато някой насреща ми е ентусиазиран за идея, турне или нова сцена, то аз знам колко усилия и финанси са необходими, и по-скоро съм прагматична в такива моменти.
Смехът е водещ, но зад него стоят доста болезнени истини. Защо според вас трагикомедията е най-точната форма за този разказ?
Трагикомедията не е избор, а естествен език на тази история. Животът сам по себе си е трагикомичен. Такава е и пиесата – след смеха идват въпросите, които си задаваме, и които резонират с нас самите.
В представлението хлябът е много повече от хляб – метафора за вяра, контрол и принадлежност. Коя от тези теми е най-близка до вас лично и защо?
Най-близка до мен е темата за контрола. За това, че понякога трябва да пуснеш контрола, да се освободиш от мисленето, че реално контролираш нещо в собствения си живот, защото истината е, че нямаме контрол, ама никакъв. И колкото по-рано го осъзнаем, и се опитаме да се освободим от него, ще бъдем по-щастливи. На мен ми е много трудно точно с контрола, защото съм свикнала да се стремя към контрол, да искам всичко да ми е ясно, да е уточнено и контролирано до най-малката подробност. Обаче много често ми се показва, че колкото и да съм организирала, планирала, контролирала, все става нещо, което „разваля“ перфектно подредения график. И може да се бунтувам на момента, но след време виждам, че така е трябвало да стане. Все още се боря с този контрол. Все пак част от работата ми на продуцент е точно такава – да прогнозирам, да контролирам, да изисквам, да движа по план процеса, но както се казва ние трябва да направим най-доброто, което можем, но да сме готови да става каквото ще.
Това представление по-скоро задава въпроси или предлага утеха?
Няма утеха! Както и в живота – успокояваш се за кратко, че всичко ти е ясно и изведнъж рязко разбираш, че нищо не знаеш. Имаш хиляди въпроси в главата си и започваш отново да се стремиш към баланс. В постановката има моменти, в които героите, както и зрителят, си мислят, че всичко им е ясно, но малко след това разбират, че нищо не е такова, каквото изглежда. През хумора, напрежението, динамичните моменти се появяват много валидни въпроси, които всеки от нас си е задавал и не е намирал отговор.
С какво усещане бихте искали зрителят да напусне залата след „Всички замесени“?
С усещането, че въпреки всичко през което преминаваме в живота си нещата са в нашите ръце. Ние избираме в какво да вярваме, на кого да имаме доверие, дали да се отървем от миналото си или да го приемем, и да продължим напред. Дори и да бъркаме, не е страшно, защото това ни прави по-добри, по-истински, по-смели.