Любов-Милени е жена, която носи времето си с достойнство и усмивка и в прекрасните си 53 години се движи с очарователно присъствие. Любов е майка на три деца и горда баба, доктор, медицински специалист, с три магистратури в различни области и още допълнителни специализации. Има дългогодишна практика като специалист по акупунктура, психосоматика и енергийни практики – работа, в която знанието и човечността вървят ръка за ръка. В биографията й присъства и силен спортен акцент: Любов е шампион на България по карате за 1991 г.
С първата си книга „С грим под душа“ Любов-Милени прави личен и искрен литературен дебют. Тя не е наръчник или мотивационна формула за щастие, а по-скоро споделено пространство за размисъл. Книгата разглежда човешките преживявания в тяхната цялост – любовта и загубата, самотата и близостта, изборите, които ни оформят, както и търсенето на смисъл в моментите, когато животът ни поставя пред изпитания.
В основата на разказа стои убеждението, че съвременният човек често не страда от липса на информация, а от липса на топлина, разбиране и човешка нежност. Именно тази идея превръща „С грим под душа“ в книга, която говори за уязвимостта не като слабост, а като възможност за истинска връзка – със себе си и с другите.
В този разговор с Любов-Милени се спираме на темите за самотата като явление на нашето време, за добротата като личен избор и за силата на искреното споделяне. Интервюто проследява и начина, по който личните истории могат да се превърнат в мост към по-дълбоко разбиране, както и ролята на нежността и емпатията в един свят, който често изглежда прекалено шумен и забързан.
Как се роди идеята за „С грим под душа“ и какво беше онова вътрешно усещане, което Ви накара да превърнете личните си преживявания в книга?
Моят живот винаги е бил изпълнен с много посоки, предизвикателства и решения, които понякога изглеждат необичайни за хората отвън. С времето разбрах, че именно трудностите са онези моменти, които ни канят да израснем – ако имаме смелостта да ги превърнем в трамплин, а не в пречка.
Работата ми с хора също има огромно значение за раждането на тази книга. В практиката си като специалист по акупунктура и психосоматика ежедневно виждам нещо много важно – зад всяка диагноза стои една човешка история. Много от хората, които идват при мен, всъщност не страдат само от физическо неразположение. Те са изгубили връзката със себе си – със своя вътрешен глас и със собствените си потребности. Живеят в противоречие между живота, който водят, и живота, който дълбоко в себе си усещат като свой.
Тялото обаче не може дълго да живее в подобно разминаване. В един момент то започва да говори – чрез умора, чрез болка, чрез тревожност или различни физически симптоми. Това е неговият начин да ни напомни, че сме се отдалечили от себе си.
Когато разговарям с хората и заедно се опитваме да разберем тази вътрешна история, често споделям и моменти от собствения си живот. Не за да давам готови рецепти, а за да покажа, че пътят на човека може да изглежда труден, понякога дори неразбираем за околните, и въпреки това да бъде истински и смислен.
В моя живот също е имало решения, които отвън изглеждат рисковани. Например на 35 години, вече с две деца и без сигурен доход, реших да напусна професията си на компютърен инженер – една много желана и стабилна професия – и кандидатствах в Медицинския университет. Предстоеше ми отново дълъг път на учене, работа и отговорности. Междувременно се роди и третото ми дете.
Отстрани това изглеждаше почти невъзможно, но вътре в себе си имах силно усещане за посока и спокойствие. Знаех, че вървя по своя път. Същото се случи и когато по-късно напуснах сигурната работа в болница, за да създам собствен кабинет – без капитал, без гаранции, но с ясно вътрешно убеждение.
С времето разбрах нещо много важно – когато човек върви по своя път, подкрепата се появява. Понякога от хора, понякога от обстоятелства, но тя идва.
Именно това вътрешно усещане стои и в основата на книгата „С грим под душа“. Тя се роди като едно искрено споделяне. За мен беше важно да говоря честно за живота – за трудностите, за съмненията, за решенията, които понякога изглеждат смели, а всъщност са просто вярност към себе си.
Защото когато казваме на другия човек да се обърне навътре към себе си, той трябва да почувства доверие. А доверието се ражда само чрез искреност.
Когато един човек чуе истинска история, той започва да усеща, че не е сам. Че и други хора са преминавали през съмнения, страхове и търсене на смисъл. Тогава се появява пространство, в което човек може да погледне себе си с повече разбиране и по-малко осъждане.
Затова „С грим под душа“ е по-скоро разговор, отколкото книга с готови отговори. Разговор за живота такъв, какъвто е – със своите трудни моменти, които понякога се оказват именно онзи трамплин, от който започва нашето истинско развитие.
В книгата говорите за името като избор и носител на съдба. Какво означава за Вас името Любов-Милени и по какъв начин то отразява Вашия житейски път?
За мен смяната на името не беше опит да променя съдбата си по някакъв магически начин. Това беше резултат от дълъг вътрешен процес на търсене и осъзнаване – момент, в който човек разбира, че има право съзнателно да заяви коя част от себе си иска да живее.
Още от дете усещах, че в мен живее нещо, което най-точно може да бъде изразено с думата „любов“. Не като романтично чувство, а като състояние на духа – начин да се отнасяш към живота, към хората и към собствените си изпитания.
Когато взех решението да променя името си, всъщност направих един дълбоко личен избор – избор за това с каква вътрешна вибрация искам да изживявам живота си. Името за мен не е просто дума в документ. То е послание, което носим към света, и начинът, по който заявяваме себе си.
Името „Любов-Милени“ се появи като естествено съчетание между моите корени и моето намерение. В него се събраха имената на двете ми баби – Люба и Минка – но и нещо повече: една посока за живот. „Любов“ като най-висшата човешка честота и „Милени“ като символ на новото време, в което човек има смелостта да бъде съзнателен автор на своя път.
Тази история всъщност не е само за името. Тя е за свободата. За правото на човека в определен момент от живота си да каже: „Аз поемам отговорност за това как ще живея и каква честота ще нося в света“.
Ние не можем да променим всичко в съдбата си. Но можем да променим начина, по който минаваме през нея. А когато човек избере любовта като вътрешна опора, дори трудните моменти започват да се превръщат в смисъл.
Затова за мен името „Любов-Милени“ не е просто ново име. То е напомняне за един избор – да живея живота си с повече осъзнатост, повече свобода и повече любов.
В текстовете от книгата се усеща една особена честност – липсват готови рецепти и обещания за лесно щастие. Защо беше важно за Вас тя да бъде точно такава – по-скоро споделяне, отколкото наставление?
Моето усещане е, че хората много по-рядко се нуждаят от наставления, отколкото си мислим. В живота вече има достатъчно формули, съвети и готови рецепти за това как „трябва“ да се живее. Но човек не се променя истински чрез формули. Той се променя чрез среща – чрез усещането, че е видян и разбран.
Затова за мен беше важно книгата да бъде именно споделяне. Не исках да давам рецепти за щастие, защото пътят на всеки човек е различен. Това, което можем да си дадем един на друг, е нещо много по-ценно – човешко присъствие, пространство на доверие, в което човек може да се отпусне и да чуе себе си.
Когато човек почувства, че е разбран, той започва да се отваря. В този момент се появява вътрешният му компас. Не чуждите съвети, а собственото му усещане започва да показва посоката.
Вярвам, че животът сам по себе си е най-силният учител. Ние се учим не толкова от наставления, колкото от пример – от истински преживявания, от срещи с хора, които са имали смелостта да бъдат честни със себе си.
Всеки човек носи в себе си уникална роля и място в живота. Ние сме като клетки в един голям организъм – всяка има свое предназначение. Когато клетката изпълнява своята функция, организмът живее в хармония. Когато се откъсне от нея, настъпва дисбаланс.
Затова вярвам, че най-ценното, което можем да направим един за друг, е да създаваме пространство, в което хората се чувстват живи, приети и вдъхновени. Пространство, в което се обменя не просто информация, а човешка енергия – подкрепа, разбиране и смисъл.
Когато човек бъде поставен в светлината на разбирането, той много по-лесно открива доброто в себе си. И тогава животът започва да се променя не чрез външни правила, а чрез вътрешна яснота.
Затова книгата „С грим под душа“ не е написана като наръчник. Тя е по-скоро разговор – покана човек да се обърне към себе си и да си позволи да чуе онова тихо място в себе си, което винаги знае посоката.
В „С грим под душа“ самотата се появява като силна тема. Според Вас защо именно в днешното време толкова много хора изпитват усещането за изолация, дори когато са заобиколени от други хора?
Първо бих искала да кажа, че самотата има и своята здравословна страна.
Да бъдем сами понякога означава да чуем вътрешния си глас – да се срещнем със себе си, със своите истински потребности, със стремежите и смисъла, който носим. Това е пространство, в което човек може да разбере по-дълбоко кой е и каква е посоката на живота му.
Но след този вътрешен разговор естествено идва нуждата от среща с другите.
И именно там се появява голямото противоречие на нашето време. Днешният свят е изключително динамичен и пълен с възможности за комуникация – социални мрежи, телефони, постоянен обмен на съобщения. Парадоксално обаче, колкото повече канали за общуване имаме, толкова по-малко дълбочина остава в самото общуване.
Разговорите често се превръщат в кратки реакции, автоматични отговори, бързи жестове на внимание. Липсва онова истинско присъствие – моментът, в който двама души се срещат с внимание, тишина и готовност да се чуят.
И когато тази дълбочина отсъства, се появява усещането за празнота. Тогава самотата не идва от липсата на хора около нас, а от липсата на истинска среща между душите.
Затова вярвам, че най-голямата пропаст на съвременния човек не е самотата сама по себе си, а повърхностното общуване, което не достига до същността на човека.
Книгата говори и за добротата като вътрешен избор. Как човек може да запази тази чувствителност и човечност в свят, който често насърчава по-скоро дистанция и защита?
В книгата, а и в собствения си живот, аз изхождам от едно много просто, но дълбоко убеждение – че светът е прекрасно място, въпреки всички свои изпитания. Да, в него има войни, насилие, несправедливост и много трудни моменти. Но това не отменя факта, че в основата си животът носи огромен потенциал за добро.
Вярвам в един древен философски принцип, формулиран още от Хермес Трисмегист – че подобното привлича подобно. Когато човек поддържа в себе си светло отношение към света и към хората, когато съзнателно избира добротата като вътрешна позиция, той в по-голяма степен започва да привлича и подобна енергия около себе си.
Това не означава, че трудностите изчезват. Понякога преживяваме ситуации, които съдържат болка или изпитание. Но с времето често откриваме, че дори тези моменти са имали своя смисъл и са ни помогнали да пораснем.
Аз също вярвам, че във всеки човек – дори в този, който изглежда най-труден или най-затворен – съществува една светла нишка. И дали тя ще се прояви, зависи не само от него, но и от начина, по който ние се срещаме с него.
Когато погледнем човека с истинско внимание, когато се опитаме да го разберем, когато му дадем пространство да бъде видян и чут, много често той отговаря именно с тази своя по-добра страна. В този смисъл отношенията между хората са взаимно поле на влияние.
Съвременната наука дори потвърждава това. Откритията за невропластичността показват, че човек има способността да се променя през целия си живот. Това означава, че никой не е окончателно затворен в една роля – нито в доброто, нито в трудното.
Разбира се, дистанцията и защитата съществуват. Те често се появяват тогава, когато сме наранени или когато в нас се е появил страх. Това е естествена човешка реакция. Но за мен истинското предизвикателство е след такъв момент отново да намерим пътя обратно към доверието – към вярата, че животът и хората могат да бъдат добри.
Аз не бих могла да дам това като формула или като урок. Мога само да го споделя като личен избор и като пример. А дали някой ще припознае в него нещо за себе си – това вече е неговото собствено решение.
В книгата се усеща идеята, че понякога истинската грижа към себе си означава да поставим граници и да кажем „не“. Защо това често се оказва толкова трудно за хората?
Темата за границите е много тясно свързана с едно погрешно разбиране за добротата. Често хората си мислят, че ако откажат нещо или ако кажат „не“, ще бъдат възприети като лоши, ще бъдат отхвърлени или няма да бъдат обичани.
Затова понякога предпочитаме да бъдем удобни, вместо да бъдем истински.
Но когато човек не познава собствените си граници или не ги защитава, се случва нещо много важно на вътрешно ниво – появява се противоречие. Когато правим нещо, което е в разрез с нашите ценности, убеждения или вътрешно усещане за правилно, ние започваме постепенно да се изтощаваме. И тогава това вече не работи за добро – нито за нас, нито за хората около нас.
Страхът от отхвърляне често ни кара да вярваме, че ако сме удобни, ще бъдем по-приети. Но истината е, че тогава губим собствената си яснота и оставаме без глас в собствените си решения.
Много добре може да се види това в отношенията между родител и дете. Ако родителят постави граница, но след настойчивостта на детето се откаже от нея, на пръв поглед може да изглежда като жест на любов или отстъпчивост. В действителност обаче детето усеща нещо друго – че границата може да бъде премината и че опората, която родителят трябва да представлява, е отслабена.
Така детето може да получи своето желание, но в същото време губи усещането за сигурност и защита.
Затова границите не са израз на твърдост или инат. Те са израз на яснота. Когато човек познава своите ценности и стои спокойно зад тях, той създава пространство на стабилност – както за себе си, така и за другите.
В този смисъл поставянето на граници не е отказ от доброта.
Напротив – това е една от най-зрелите форми на грижа, защото позволява отношенията между хората да бъдат честни, устойчиви и истински.
Много от читателите вероятно ще се припознаят в част от историите, които споделяте. Какво бихте искали най-много да остане в тях, след като затворят последната страница?
Бих искала читателят да затвори книгата с усещането, че животът му има път. Че каквото и да е преживял – болка, загуба или разочарование – това не го унищожава, а може да се превърне в сила и в по-дълбоко разбиране за живота.
Бих искала също така хората да усетят повече лекота – и към себе си, и към другите. Когато започнем да се гледаме с повече разбиране, светът постепенно става по-човешко място.
За мен е важно човек да знае, че каквото и да му се е случило, винаги има възможност да продължи напред. Никога не е късно за нещо истински хубаво, което носим като желание в сърцето си.
Понякога най-важната стъпка е просто да се осмелим да опознаем себе си – да разберем кои сме и какво наистина искаме от живота. Оттам започва всичко останало.
А когато човек се осмели да мечтае, да превърне мечтите си в цели и да тръгне след тях, той открива не само успеха – а радостта от самия път на живота.