Домашното насилие рядко започва с удар. Много по-често то влиза тихо – през думи, през контрол, през малки отстъпки, които с времето се превръщат в начин на живот. Затова и за хората, които са вътре в такива отношения, често е трудно да назоват случващото се, още по-трудно – да потърсят помощ. А за близките – да разберат кога „нещо не е наред“ и как да бъдат опора.
В този разговор търсим именно това: яснота, практични ориентири и човешки поглед към една тема, която засяга много повече хора, отколкото обикновено си признаваме. Интересува ни не само как се стига до насилствени връзки и защо тревожните сигнали често се подминават, а най-вече какво реално може да се направи – от човека, който преживява насилие, и от тези около него. Как се търси помощ, кои грешки могат да задълбочат кризата и защо за много хора насилието не приключва с края на връзката, а просто сменя формата си.
За този разговор потърсихме д-р Велина Владимирова – криминален психолог с дългогодишен опит в работата с жертви на престъпления, кризисни ситуации и съдебно-психологични експертизи. През годините тя е работила в Института по психология на МВР, а днес е част от екипа на АСЕС, където заедно с колегите си, не само анализира сложни човешки поведения, но и активно споделя знание – чрез обучения и семинари, чрез подкаста „Зад маската“, както и чрез участия в различни медии.
Паралелно с практическата си работа д-р Велина Владимирова е и преподавател в магистърска програма „Криминална психология“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“, където работи със студенти върху разбирането на човешкото поведение в неговите най-сложни и уязвими проявления.
Част от тази последователна работа на д-р Велина Владимирова и екипа на АСЕС е и разработването на детските книжки „Усмихнати деца“, които са одобрени от Министерството на образованието за разпространение в Дигиталната раница. В тях фокусът е върху емоциите на децата, тормоза в училище и ролята на учителя – не само като преподавател, а като значим възрастен в живота на детето. Проект, който ясно показва убеждението, че превенцията започва рано, с разговор, с разбиране и с умението да назоваваме това, което чувстваме.
Когато говорим за домашно насилие, често си го представяме в крайните му форми. От професионалния ви опит – как обикновено започват тези отношения в реалността?
В реалността тези отношения рядко започват с удари или открита враждебност. Напротив – много често началото изглежда като интензивна любовна история като от приказките.
Обичайно се наблюдават няколко характерни етапа, започващи с прекалена бързина и идеализация. Партньорът може много бързо да заяви силни чувства с реплики като: „Ти си различна от всички“, „Никога не съм обичал така.“ Често се среща и желание за съвместно съжителство и брак в първата, втората седмица или месец. Това създава силно желание за задълбочени взаимоотношения и усещане за съдбовност.
Скоро след това се появява контрола, маскиран като грижа и внимание към партньора в реплики като: „Притеснявам се за теб, по-добре не се виждай с тези хора. Те не ти влияят добре.“, „Не харесвам как те гледат. Искам да те защитя.“ Тази „грижа“ постепенно се превръща в следене, ограничения и ревност.
От тук следва изолацията. Малко по малко жертвата започва да се отдалечава от приятели и семейство. Партньорът често ги критикува, създава конфликти, внушава, че само той/тя разбира истински и желае доброто на жертвата. Именно тази изолация е ключова стъпка към по-късния контрол.
Обичайно в началото присъстват по-леки обиди и обезценяващи реплики, които впоследствие се превръщат във все по-чести и жестоки подигравки, обвинения, омаловажаване, саркастични коментари, последвани от извинения, скъпи подаръци и рационализации за неприемливото поведение, които вменяват чувство за вина у жертвата: „Не исках да те нараня, но ти ме провокира.“, „Обичам те и затова се ядосах.“, „Бях изморен и изнервен, а ти настоя“. Този цикъл започва рано и се повтаря непрекъснато.
Изключително важно е да се каже, че жертвите не влизат съзнателно в насилствени отношения. Те влизат в отношения, които в началото изглеждат любящи и обещаващи.
Кои са онези първи сигнали, които ретроспективно се оказват важни, но в момента най-често се оправдават или подминават – като „характер“, „стрес“ или „временен период“?
Почти всички жертви по-късно казват: „Имаше знаци, но тогава не ги разпознах.“ Най-ранните сигнали, които впоследствие се оказват ключови са съвкупност от ревност, която е представяна като любов и загриженост, прехвърляне на вина, крайни емоционални изблици, липса на отговорност за собствените действия, обиди, представяни като шеги, тестване на граници, извинения, които звучат като разкаяние, но не са последвани от реални промени в поведението. Всичко това води в един момент до съмнения в собствените възприятия у жертвата, поставяне под въпрос на личната преценка и адекватност. Жертвата минава през виновностни преживявания, включващи мисли, че тя/той е с „труден характер“, явно не разбира партньора си и неговите/нейните нужди, преувеличава, внушава си, явно не е „добра/добър“ във връзките и пр.
Всички цитирани ситуации не са инциденти, а част от модел на поведение и нямат нищо общо с характера, умората или стреса. Стресът не създава насилници, а е предпоставка за разкриване на вече съществуващи разрушителни модели.
Защо за човек, който е вътре в такава връзка, често е толкова трудно да си даде сметка какво точно се случва с него?
Това е може би основният въпрос, касаещ разбирането на домашното насилие. И отговорът почти никога не е „защото е слаб“ или „защото не мисли ясно.“ В действителност има няколко мощни психологически механизма, които способстват системното замъгляване на реалността отвътре.
Насилието рядко започва рязко, то се развива стъпка по стъпка. Днес забележка, утре коментар, след това обида, после шамар …. бавното потъване е трудно забележимо, особено, когато е придружено с внушение за вина.
Вихреното начало създава силна емоционална инвестиция, от която жертвата трудно би отстъпила, след като вече е вложила толкова ресурси. Може би един от основните механизми е този на травматичната връзка – отношения, в които болката и обичта се редуват. След насилието следват извинения, разкаяния, обещания, което създава зависимост, подобна на хазарт. Мозъкът се фокусира върху очакването за следващия възход, а не върху насилието. Това, придружено от постепенния разпад на самочувствието, вярата в собствените способности и ресурси, изолацията от семейство и приятели, финансовата зависимост и системния газлайтинг, са основните причини, отговор на най-често задавания въпрос: „Тя защо търпи?! Защо просто не си тръгне?!“
Когато човек започне да осъзнава, че преживява насилие – каква е първата реалистична стъпка, която може да направи, без това да го постави в още по-голям риск?
Това е изключително деликатен въпрос и е добре, че го формулирате точно така – стъпка, която не увеличава риска, защото не всяка стъпка е безопасна в условията на домашно насилие. Най-реалистичната и професионално препоръчвана стъпка не е напускането или конфронтацията! Тя е признанието пред самия себе си, че това което ти се случва е домашно насилие и ти не носиш вина – виновен е насилникът. След това идва споделянето – да се сподели ситуацията с доверен човек, който няма да ви издаде, на който имате доверие, който няма да ви обвини или да ви пришпори към прибързани действия. Това може да е колега, приятел, член от семейството или специалист. Трета безопасна стъпка е събиране на доказателства и документиране на инциденти, когато това е възможно.
В никакъв случай първата стъпка не бива да включва: конфронтация, заплахи с напускане, поставяне на ултиматуми, разкриване пред насилника, че се консултираш с професионалист или опити да го накараш да се промени.
Какво означава „търсене на помощ“ на практика? Към кого е добре човек да се обърне първо и как да прецени на кого може да се довери?
Често най-безопасният първи избор са горещите линии за домашно насилие, кризисни центрове, социален работник или други специалисти в сферата.
Оценката за това дали можем да се доверим на конкретен човек зависи от това дали този човек е възприет като надежден – дали ни изслушва, дали ни оставя да говорим без да ни прекъсва, не дава съвети веднага за това какво трябва да се направи, не ни обвинява, не пришпорва, пази конфиденциалност и не задълбочава рисковата ситуация с реплики от типа: „Тръгвай си веднага!“, „Какво правиш още там?“, „Ти си виновна, прибирай се вкъщи!“, „Забрави за това, с времето нещата ще се оправят.“ и пр. За съжаление в много случаи съм чувала, че това са основни реплики на майки и „добри приятели“ на жертвите, които са решили да споделят през какво преминават.
Реално първата помощ често е просто разговор, в който някой за първи път казва: „Това, което описвате, е насилие! Не сте виновна вие.“
Съществува ли „правилен момент“ за напускане на такава връзка, или това е мит, който по-скоро пречи, отколкото помага?
„Правилен момент“ в смисъла на идеален, спокоен и сигурен момент почти никога не съществува. Но има по-безопасен момент – това не е мит, а животоспасяващо понятие.
Обичайно понятието „правилен момент“ отлага за „когато пораснат децата“, „когато се успокои“, „когато си намеря работа“, „когато се върнем от почивката“ и пр. Всъщност отлагането влошава ситуацията, защото с времето насилието само ескалира, а моментът никога не идва.
Напускането е най-рисковият момент. Доказано е, че рискът от фатален изход е най-висок именно при самото напускане или веднага след него, защото насилникът губи контрола, своята „собственост“ и символа на своята „сила“. В този контекст, напускането е правила цел, която трябва внимателно да бъде обмислена и планирана. Това включва изготвяне на план за безопасност, място, където може да отиде, ресурси /документи, пари, телефон/ и доверени хора, на които може да разчита.
Не винаги близките имат ясното усещане, че „нещо се случва“. Кои са по-тихите, по-незабележими сигнали, по които можем да разпознаем, че човек до нас може да преживява насилие, дори когато той самият не го назовава така?
Домашното насилие не винаги се вижда директно под формата на синини и счупени крайници. По-често се забелязва във фини промени в човека. Понякога те изглеждат безобидни, но в комбинация повдигат тревожни въпроси.
Някои от тях са постепенната промяна в личността – стават по-тихи, изглеждат предпазливи или тревожни, губят чувството си за хумор и спонтанността, „стъпват на пръсти“. Още, загуба на самочувствие, следствие на което можете да чуете: „Аз съм труден характер“, „Все развалям нещата“, „Нищо не мога да свърша като хората“ и др. Свръхфокус върху преживяванията и мнението на партньора, постепенно социално отдръпване, напрежение около комуникацията и срещите – да не закъснее, да не се забави, да не отиде на „грешното“ място и др. И, разбира се, промени в здравето и навиците.
Когато започнем да усещаме, че нещо не е наред, какъв е най-адекватният начин да отворим разговор по темата, без да плашим, обвиняваме или притискаме човека отсреща?
Начинът, по който се започне този разговор може да отвори врата, но може и да я затвори за доста дълъг период от време. Не бива да забравяме, че целта не трябва да бъде изобличаване и признание, а много по-проста – да създаде усещане за безопасно пространство, в което човекът може да говори, ако и когато реши. Разговорът се започва не с подозрения, а с наблюдения. Със споделяне на нашите емоции, а не с обвинения и директно бъркане в кървяща рана. Нека въпросите са меки, а не директни куршуми в десетката. Дайте ясен сигнал, че сте там и сте готови да слушате, а не да обвинявате и да давате рецепти и решения.
Често се говори за „излизане“ от насилствена връзка, но по-рядко за това, което следва. Защо за много хора насилието не приключва с раздялата, а просто променя формата си?
Част от жертвите вярват, че когато си тръгнат всичко ще свърши. За съжаление, това далеч не е така. Причината се крие в това, че с „тръгването“ усещането за контрол се разклаща, което от своя страна води до ответни действия от страна на насилника. Дълбоката нужда от контрол и властване над друго човешко същество не изчезва с прекратяване на връзката или брака, просто преминава в друг етап на същия модел.
Със смяната на инструментите на контрола се появява преследването, тормозът, заплахите, използването на децата и юридическото преследване. Жертви признават, че това е доста по-тежък период за тях, защото в отношенията са знаели какво да очакват, а сега са подложени на непредвидими нападки.
Напускането е нова фаза и като такава има нужда от нов тип защита. Добре премислена и институционално подкрепена и защитена – нещо, което не успяваме да наблюдаваме в България за голямо мое съжаление.
Има случаи, в които насилници завеждат по 10-20 дела срещу бившите си половинки. Тук нямаме механизъм за възспиране на този тормоз и поставяне на подобни индивиди в „черен списък“. Нямаме разработен модел, който да защитава директните жертви – в повечето случаи жени и деца, расли в такива отношения.
Кои са най-честите форми, които приема насилието след края на връзката, и защо те се подценяват?
След раздялата насилието става по-незабележимо и по-трудно доказуемо. Точно поради тази причина то бива подценявано.
Най-честата форма на такова насилие е преследването /stalking/. То включва постоянно звънене, изпращане на съобщения, имейли, „случайни“ срещи, следене в социални мрежи, следене с автомобил, причакване пред входа, магазина или след работа с молби за „един последен разговор“, „право на обяснение“ и пр.
Следващата изключително разрушителна форма е институционалното насилие, което не цели справедливост, а времево, финансово и психическо изтощение, със завеждане на безкрайни сигнали, жалби, дела и фалшиви обвинения.
Друга особено жестока форма на насилие след раздяла е употребата на децата чрез тяхното настройване срещу другия родител, физическото им нараняване, внушаване на страх и омраза и използването им като посредници. Все недопустими действия, извършени в опит да се възстанови загубеният контрол и усещането за сила и притежание.
Гореизброените методи и инстументи за насилие са жестоки, но трудно доказуеми, защото раните са скрити, а не явни като порезна рана. Те са травми, нанесени на психиката, емоционални осакатявания, които трудно се доказват в съда. Впрочем, не съм чула в България, някой да е осъден за преследване в този контекст.
Какво е важно човек да знае и да предвиди в този период, за да се защити – психологически, а понякога и физически?
Целта е да се минимизира рискът и да се запази усещането за автономия и цялост. Изисква се физическа, психическа и институционална подготовка, за която споменахме.
Има ли конкретни стъпки или форми на подкрепа, които често се подценяват, а всъщност могат да бъдат решаващи в този период – както за сигурността, така и за възстановяването?
Опитът ни показва, че много хора фокусират вниманието си само върху непосредствената физическа безопасност и формалните мерки, а други форми на подкрепа биват пренебрегвани, а те са изключително важни, когато говорим не просто за физическо оцеляване, а за устойчиво възстановяване.
Такива форми на подкрепа са психологичната – в лицето на терапевт или психолог. Групи за подкрепа – пострадали и оцелели жертви на домашно насилие. Социална и институционална подкрепа – професионални организации и кризисни центрове.
Ако трябва да оставим разговора с една ясна опора – кое е най-важното нещо, което хората трябва да знаят за домашното насилие, но рядко се казва ясно и разбираемо?
Домашното насилие не е само „лошо поведение“ и не е нечий друг проблем. Не е проблем само на жените. Не е проблем само на необразованите или безработните.
То е обществен проблем, сериозен и понякога животозастрашаващ модел на упражняване на власт и контрол, пред който не бива да сме безучастни наблюдатели.
Разпознаването на модела, подготовката и подкрепата са ключът към безопасност и възстановяване, както на жертвите, така и на техните деца! Без координация на междуинституционално ниво има пропуски, които пораждат риск. Когато такава координация липсва жертвите и децата им остават сами!
За миналата година има над 6000 издадени заповеди за защита на пострадали лица. Тези хора имат нужда от работещи институции – полиция, съд, социални, НПО, здравеопазване, училища и добра стиковка между тях.