Александра Петрова е психолог и психотерапевт с над 20 години практика. Тя е част от екипа на e-therapy.bg и има дългогодишен опит в работата с деца, тийнейджъри и възрастни. Като специалист често гостува в различни медийни формати, където споделя знанията си по актуални теми, свързани с психичното здраве и благополучие.
В този разговор с Александра Петрова темата за личната отговорност е разгледана в нейната дълбочина и сложност – като психологически конструкт, формиран още в ранното развитие, повлиян от семейната среда, ролевите модели, локуса на контрол и личностната зрялост. Интервюто проследява както механизмите на бягство от отговорност, така и феномена на свръхотговорността, като разглежда техните последствия върху психичното здраве, взаимоотношенията и качеството на живот.
В разговора се поставят въпроси за границите между личната и споделената отговорност, за ролята на вината и обвинението, за когнитивните изкривявания в преценката ни за собственото влияние и за необходимостта от баланс между вътрешния и външния локус на контрол. Това е задълбочен експертен поглед, който надхвърля популярните обяснения и предлага по-цялостно разбиране за отговорността като част от ценностната система, начина на мислене и свързването ни с другите.
Какво представлява личната отговорност и как се проявява в ежедневието ни?
Благодаря за възможността да коментираме тази вечно актуална тема. Тя е особено значима днес, тъй като живеем в свят, в който хедонистичното пресищане и изчерпване лесно водят до размиване на отговорността в полза на преследването на преходни цели и усещания. Епоха, в която властовата невроза отменя ценности и потъпква общочовешки принципи.
Нека първо погледнем в по-широк контекст отговорността: Тя е психологически конструкт, който се заражда още от първите ни социални контакти. Когато човешкото същество започне да осъзнава кое е добро и кое лошо. В този смисъл, личната отговорност има корени в това как се възпитават децата да осъзнават собствения си принос в дадени ситуации, а именно: дали през вината или през намирането на решение.
Отговорността е и производна на локуса на контрол – външен или вътрешен.
Тя е продукт и на подкреплението, което получаваме от средата и ролевите модели, както и от степента на личностна зрялост и емоционална компетентност.
Така че, ако едно дете често е било обвинявано и отхвърляно заради своята игривост и детски грешки, без да му се показват варианти за учене и справяне, ако родителите не се извиняват един на друг и не рядко се спречкват за правотата си, ако всяка грешка е отлив от обичта, то има голяма вероятност порасналия човек да бяга от отговорностите. Те ще са символ на провал или загуба. Отговорността ще е плашеща.
Друг вариант е, продукт на незрялото родителство, което е научило детето от рано да разчита на себе си и да е виновно за всичко. След време, тази личност, може да е преекспонирано отговорна, за да намира сигурност и да бяга от вината. Няма да е способна да казва „Не“ и ще плаща за стабилността си с невротизъм.
Пътищата, по които се изгражда степента ни на отговорност са лабиринти с повишена трудност.
Според твоите лични и професионални наблюдения, имат ли хората реална представа за собственото си влияние върху случващото се с тях и около тях?
Ние твърде често смятаме, че имаме реална преценка, дори да осъзнаваме, че е субективна. Хората пресмятат и анализират в себе си, но всеки един от нас е ограничен от собствените си невронни мрежи и от емоционалния си мозък. Имаме съзнание, което може да „халюцинира“, да запълва когнитивни бели полета и да има когнитивно ограничение, именно на база на субективизма. Можем да виждаме много по-ясно чуждите грешки и безотговорност, а да сме невежи за своите или обратното.
Затова, ако един човек е с външен локус на контрол, той лесно ще вярва, че другите са причина за неразбориите. Ще се самоубеждава, че той е направил всичко възможно и че някой е трябвало да поеме отговорността. Това е характерно и за цели общества. На този принцип, можем да знаем какво трябва да се случи, но разсеяната отговорност да ни прави само критикари, които не помръдват от тясната си рамка. Без отговорност, няма развитие.
В другата посока, ако човек е с вътрешен локус на контрол, той ще вярва, че сам трябва да носи отговорността. Ще се уморява, ще трупа неудовлетворение и ще разпада себе си и свързването с хората около него.
За всички е нужно учене на арбитраж, който да позволява баланса между външния и вътрешния локус на контрол. Той се случва чрез учене на гъвкаво мислене и развитие на емпатичност.
Какво обикновено ни кара да прехвърляме отговорността навън – към системата, другите хора или обстоятелствата?
От една страна, споменатият и по-горе външен локус на контрол. Той може да е семейна черта. Би могъл да е доминираща характеристика на цяла социална група, която да претопява различността и конфронтацията и да води до съждението: „Щом всички си мълчат и аз ще си мълча!“ Приказката „Новите дрехи на царя“ е много стара и показателна.
Друга причина е т.нар. копинг стратегия на личността. Копинг стратегиите са ролеви модели и избори за действие в кризисни ситуации. Ние ги придобиваме, базово от средата, в която сме израстнали, зависят и от неврофизиологията ни донякъде. Формират се и от опита и разшифроването на този опит, а именно подкрепленията. В този смисъл, ако човек е научен от малък друг да му пише домашните и друг да намира възможностите, той ще разчита на поемането на отговорност от околните. Включително, би изчаквал времето само да реши проблема. Тези отношения с отговорността носят и заучена безпомощност, както и вяра, че всичко е трудно. Ще чуете този тип хора често да твърдят: „Аз съм си такъв!“, с което не поемат и отговорност да се променят дори в тяхна полза.
Когато това е социална тенденция, имаме недоволни, безсилни и незрели общества, които чакат политическите процеси или някой силен да са в ролята на кърмачки, осигуряващи живота им.
Кога отказът ни да поемем отговорност ни предпазва и кога ни ограничава?
Ще разкажа една много семпла история за млад човек, който е израстнал в дисфункционално семейство. Бащата създава постоянно хаос и никога не носи отговорност. Майката е безпомощна и често е объркана от почти всяка битова ситуация. Младият човек се е чувствал постоянно в грешка. Не е знаел дори как да играе и общува с децата, защото му е липсвала подкрепа и социално учене. Пораства с мечти и идеи за живота, но без да знае как да ги реализира. Вместо да търси информация, той предварително формулира едно и също алогично умозаключение, звучащо като от старите филми за соц. реалността: „Всичко е трудно! Тези неща стават само, ако имаш човек!“ Залавя се с различни дейности и обучения, но при първата трудност се отказва. Обясненията са все в една посока, а именно: обстоятелствата са попречили, другите не разбират колко е трудно, не са го ориентирали, както трябва, не са му дали, каквото трябва… Той мисли, че е поел отговорността за себе си, за семейството си, но идеята и желанието не са все още отговорност. Ето това е често срещан казус, в който непоетата отговорност е сляпо петно. Тя не само ограничава, а създава тежка фрустрация, озлобление към живота и околните, потиснат емоционален фон и лошо качество на живота.
От друга страна твърде често говоря с млади хора, които в стремежа си да се развиват, да създават възможности, да живеят интересно, но смислено, поемат прекомерно рано големи отговорности. Създават стартъпи, заемат прекомерно отговорни позиции, защото са научени от семействата си, че трябва да са на високо ниво. Пътят им е показан, а отказите са неприемливи. Те поемат отговорности ултимативно във всяка сфера. Не могат да казват „Не“ и така се озовават в ситуации, в които свръхотговорността ги е довела до психосоматични оплаквания или страх за собственото им здраве.
Наблюдавам от няколко години една тенденция, в която новите поколения чресто задават въпроса: Докъде е моята отговорност и къде започва чуждата отговорност? Кога имаме споделена отговорност? Ученето на това, действително спасява човешки животи и пренаписва житейските истории. Скоро един тийнейджър сподели, че отказа от отговорност да пази тайна, свързана с опасно поведение, е променила хода на живота на негов приятел към добро и е спасил него от огромно напрежение и вина.
В кои ситуации е най-трудно да поемем лична отговорност и защо?
Трудно се поема лична отговорност, когато никой друг не поема своята част от отговорността. Тогава човек се чувства измамен, оголен и сам. В тези случаи поемането на лична отговорност е свързано и с разочарование от околните, независимо от положителния морален контекст на собствената приета отговорност.
Трудно е и когато човек е прекомерно обвинен, когато се играе с вината като манипулативен инструмент. Прекомерно силното чувство за вина е непродуктивна емоция, която блокира личността и я кара да се защитава, а не да мисли за конструктивно решение. Когато личността е обвинена, тя свързва себе си с грешка. Никой не обича да е грешен. Да си грешен, означава да си неприет и дори отхвърлен. В праисторически времена това е било равносилно на отлъчване от групата, а понякога и на смърт. Поради това, в тези моменти се включва активно лимбичната система (емоционалният ни мозьк) и човек е залят от силни емоции. Вината и грешката са сложени на преден план, а отговорността през емоционалния и прочит би признала всички кривини на личността.
Отговорността е смело деяние. Когато човек свикне с нейните балансирани прояви, живота става по-лесен.
Как хората формират усещането си за това дали имат влияние върху ситуациите около себе си?
Бих искала да разгледам този въпрос от малко по-различна перспектива, тъй като по-горе включихме много фактори, свързани с отговорността.
Да погледнем през поризмата на ефекта на Дънинг-Крюгер. Най-семпло, можем да го обясним с едно изречение, че човек може да е толкова невеж или глупав, че да не разбира колко е невеж или глупав. Тогава неговият прочит на обстоятелствата и отговорностите ще е лимитиран, не рядко дезорганизиран и създаващ трудности за всички намесени.
На другият полюс е „Синдрома на Самозванеца“. Говорим за хората, които са свръх самокритични, с недобра самооценка и въз основа на това са изключително старателни. Те гледат на света през страха си от разобличаване и носят извънмерна отговорност.
В този смисъл, степента на самоосъзнаване и авторефлексия, социална компетентност и рефлексия, както и добра самооценка, са фундамента за формиране на доброто светоусещане.
Кои са знаците, че прехвърляме отговорността?
Обикновено, човек, който прехвърля отговорност, не забелязва знаците за това. Той няма нито сетивност към тази закономерност, нито полза. Кой би искал да излезе от зоната си на комфорт!?
И все пак, ако все другите не са ни разбрали, ако постоянно другите създават проблеми, ако все другите не се съобразяват, не са сериозни… то това са достатъчно ясни сигнали, че трябва да поемем частта със собствената ни отговорност.
Понякога отговорността се крие във всевъзможни тайни кътчета. Да речем хората постоянно не се съобразяват с мен, това означава, че не нося отговорност за собствените си граници. Толерантен съм, защото ме е страх да не ме отхвърлят и действам безотговорно към собственият си свят и време. По-горе споменатото твърдение, че другите все не ни разбират, отговорността тук се крие в осъзнаването дали достатъчно ясно, често и категорично се изразяваме или обратното, искаме невъзможни процеси от околните, без да сме осмислили техния ресурс. Всъщност отговорността в междуличностните отношения е една сложна мрежа, в която хората се губят. Особено силно си проличава размиването на отговорността в съвременният начин на създаване и развитие и връзките.
Съвременната култура създаде огромна маса от личности, които са силно фокусирани в собствените потребности. Трудно им е да създават близост. Никой не поема отговорност да постигне синхрон в отношенията.
Кои малки ежедневни стъпки могат да ни помогнат да изградим навика да поемаме отговорност?
Поемането на отговорност не е навик, а част от личностните характеристики.
Както споменахме по-горе, то може да е свързано е развитие и смелост. Затова има много обикновен мисловен казус, който можем да поставяме пред себе си, а именно:
Поставих ли се на мястото на другия? Бях ли честен и ясен в намеренията си?
Това е процес, валиден и за формалните и за неформалните отношения. Да, ще има ситуации, в които субективизма ще е много силен, но затова е нужно да търсим критичен поглед отвън. В крайна сметка, това е стремеж да сме по-добри и е част от еволюционния принцип.
Как можем да останем мотивирани да поемаме лична отговорност, въпреки че това не винаги носи ползи?
Тази мотивация идва от най-ранна възраст, с възпитанието, когато поемането на отговорност и честното себезаявяване не бъдат санкционирани. Тогава има спокойно отношение към отговорността. Също и когато спасителството не бива преекспонирано и прехвалено. Тогава пък не се поемат чужди отговорности. Именно в тези конфигурации не е нужна мотивация, за да се поема отговорност. Тя става част от ценностната система и избора на поведение. Всъщност най-добрият мотиватор да поемаме личната си отговорност е развитието на сетивността, че ни е леко в мислите, спокойно в емоционален план и не е нужно да „замитаме“ спомени, ситуации и хора в забвение.